Алистър Маклейн - Последната граница

— Познаваш ли ги?

— Мисля, че да. Онзи с изпитото, бледо лице е от тайната полиция. Той е един от хората на Хидас, белязан човек! По-опасен е от змия. Другият… хм, другия не го знам.

— Но по предположение и той би трябвало да е агент на полицията. Може и да е от Сархааза.

— Не може да е от Сархааза. Агентите още не са информирани, описанието ти ще излезе след някой и друг ден и ще стане известно на всеки човек от полицията.

— Така е, за съжаление — кимна с глава Рейнолдс. — Как са нещата при теб?

— Във вагона на охраната има трима войници, а в затворническия нито един. Те никога не пътуват в един и същи вагон със затворниците. Сега си седят с човека от охраната, който придружава професора. Седнали са около горещата, зачервена печка, натъпкана с дърва, и се черпят с вино направо от бутилката, която ги обикаля.

— Ще се справиш ли?

— Мисля, че ще успея.

— Бързо се връщай обратно — прошепна притеснено Рейнолдс.

С ръце в джобовете той се беше облегнал на прозореца и се преструваше, че гледа навън, когато ония двамата се върнаха. Като минаваха покрай него, Рейнолдс обърна глава и им хвърли разсеян поглед. После, без да им обръща повече внимание, се загледа пак навън. С крайчеца на окото си незабелязано ги проследи, докато двамата се отдалечиха и преминаха в следващия вагон.

— Психологическа война на нерви — каза Янчи, когато наново излезе в коридора и продължи разговора си с Рейнолдс, — има ли някакъв проблем?

— Има и то не само един, не мога да мина през първите три вагона.

Янчи го погледна въпросително, но не каза нищо и изчака по-нататъшните му обяснения.

— Военни — каза Рейнолдс. — Третият вагон от началото е без купета, има само седалки и проход между тях, но е пълен с войници. Още като се показах, един офицер ме върна. Това естествено усложнява работата. Още щом ми обърна гръб, опитах дръжката на външната врата на вагона, но тя се оказа заключена.

— От външната страна естествено — добави Янчи, — новобранци са. Армията се опитва да ги обезкуражи своевременно, да не мислят много-много за цивилния живот. Все пак няма ли някаква надежда, Михаил? Не може ли да се използва внезапната спирачка?

— Няма нито една в целия влак, специално търсих. Както и да е, ще се справя, по дяволите! Ти имаш ли място?

— Настаних се във втория вагон открая.

— Чакай там, ще те предупредя десетина минути предварително. Най-добре ще е да си вървя. Онези типове могат да се върнат всеки момент.

— Гара Батасейк е след пет минути. Помни, ако влакът спре, това означава, че Хидас се е сетил къде евентуално може да ни търси. Тогава бягай, направо скачай от обратната страна, изчезвай, а ние ще те намерим.

— Идват — прошепна крадешком Рейнолдс. Самият той се отдели от прозореца, на който се беше подпрял. Тръгна срещу двамата и се размина с тях. Този път те го изгледаха с безизразен поглед, но вече без да прикриват особено интереса си и Рейнолдс се зачуди колко ли още време ще мине преди да му се нахвърлят. Без да им обръща каквото и да е внимание, но напрегнат вътрешно, той продължи да се клатушка, подмятан от движението на влака; премина през два вагона и влезе в тоалетната, която беше в края на четвъртия от началото на влака. Като заключи вратата, наведе се и скри чука и фенерчето в малкия триъгълен шкаф, който поддържаше металния умивалник. Прехвърли пистолета в десния джоб и го обхвана с ръка преди отново да излезе в коридора. Това беше белгийският му пистолет със заглушител — не изпитваше никакво желание да го използва. Беше последното нещо, до което щеше да прибегне, но за да оцелее и да изпълни задачата си беше готов дори и на това. Всичко щеше да зависи от двамата агенти, които можеха да тръгнат по петите му всеки миг, защото им се е сторил съмнителен.

Вече минаваха покрай предградията на Батасейк и Рейнолдс усети изведнъж как влакът видимо започна да намалява скоростта си. Въздушната спирачка очевидно действаше и той употреби усилия на волята си, за да не побегне. Почувства, че пистолетът в джоба сякаш пареше пръстите му. Отдалечи се от тоалетната и застана на платформата между двете противоположни врати. Нямаше представа от коя страна се намира перонът на гарата. Чувстваше се като в капан и беше сигурен, че ще може да се измъкне, само ако извади пистолета. Очакваше развоя на събитията с напрежение, сърцето силно блъскаше в гърдите му и усещаше пулса му в слепоочията си. Влакът продължи да намалява скоростта си и чаткаше ритмично и шумно там, където релсите се съединяваха… После, както изведнъж бе променил скоростта си и това го бе изкарало от равновесие, въздушната спирачка спря да свисти, локомотивът остро изсвири и скоростта отново започна да расте. Влакът профуча покрай гара Батасейк. Тя се мерна и остана като смътен спомен от бледи, трепкащи светлинки, които чезнат, забулени в сивкаво-бялата завеса на падащия сняг.