Алистър Маклейн - Последната граница

За кой ли път Рейнолдс поглеждаше часовника си. Оставаха още три, най-много четири минути. Чувстваше се как влакът намалява осезателно скоростта си, защото започваше лек наклон. Рейнолдс хвърли поглед навън през прозореца и се опита да разбере къде се намират. Шосето вече вървеше успоредно на железопътната линия. Това го накара да помисли за шансовете на Графа и останалите да успеят навреме да изпълнят своята част от плана. Воят на вятъра надделяваше над шумното тракане на колелата. Снегът валеше толкова обилно, че подгонен от скоростта сякаш се превръщаше в плътна бяла стена. Видимостта навън беше малка, стигаше само на няколко фута от влака. Рейнолдс неволно повдигна рамене и поклати глава: в такова почти арктическо време влакът върху релсите и камионетката с гумите си върху неравния, навят и от снега път бяха в съвсем различно и неравностойно положение. Не му беше трудно да си представи напрегнатото лице на Графа с поглед, вперен право напред през все по-стесняващата се пролука на предното стъкло, което чистачките не смогваха да чистят от снега, нахвърлящ се ожесточено срещу тях.

Рейнолдс знаеше, че в голяма степен успехът им зависеше и от снега, и от чистачките, и от преспите, но не се отчайваше. Разглеждаше и най-малката и ограничена възможност като сигурност. Погледна за последен път часовника си, влезе отново в тоалетната, напълни голямата пръстена кана с вода, прибра я в шкафчето под умивалника, взе дървеното клинче, което преди това беше издялкал и оставил там. Излезе, отиде до вратата на вагона, която преди малко бе оглеждал, и я отвори. Напъха дървеното клинче в отвора, за който го бе подготвил, и го наби здраво с ръкохватката на пистолета си. След тези приготовления отново затвори вратата на вагона. Сега езичето на бравата допря леко до дървеното клинче и се задържа в нето. Щеше да е необходима сила 30–40 паунда 5 5 Паунд — английска мярка за тегло и маса. Един паунд = 453,6 г. — Бел.ред. , за да изтегли клинчето.

Рейнолдс тръгна към последните вагони. Напредваше бързо и внимателно. Някъде към края на вагона се появиха двамата и тръгнаха тихо подир него. Той изобщо не им обърна внимание, знаеше, че няма да предприемат нищо, докато са в средата на вагона, където са купетата, пълни с пътници. Но когато стигна в края на вагона, той побягна с всички сили и през хармониката премина в следващия. Сега бе във втория вагон в края на влака. Продължи бавно, с изправена глава, за да заблуди преследвачите си, но с едно око поглеждаше към купетата.

Янчи беше в третото купе. Рейнолдс спря изведнъж и с това изненада преследвачите си, които нямаше как да постъпят другояче, освен да го подминат. Той изчака, докато двамата направиха десетина крачки, след това кимна на Янчи и изтича назад, като се молеше да не се сблъска с някого в коридора: един по-масивен, едър човек, изпречил се на пътя му, би провалил всичко.

Рейнолдс чуваше тежките стъпки зад гърба си и затича по-бързо. Това за малко не му донесе нещастие. Подхлъзна се по мокрия под на вагона, политна и си удари главата в ръкохватката на прозореца. Падна, но се напрегна и отново скочи на крака, без да обръща внимание на острата, почти пронизваща болка, и на ярките искри, които играеха пред очите му. Без да се бави нито секунда, хукна пак, премина два вагона, третия и най-после се озова в четвъртия — неговия. Заобиколи ъгъла, нахълта в тоалетната и затръшна шумно вратата зад себе си, толкова шумно, колкото бе възможно — не искаше нито за миг преследвачите му да се усъмнят къде може да е и да отидат да го търсят другаде.

Озовал се пак в тясното помещение, той не загуби ни минута време: грабна голямата кана, която беше напълнил с вода, смачка мръсната кърпа, която висеше на куката до умивалника и я натъпка в гърлото на каната, за да попречи на водата да се излее. Направи крачка назад и запрати каната с всичка сила към стъклото на прозореца. Трясъкът беше точно толкова силен, колкото бе очаквал. Шумът от счупеното стъкло бе почти оглушителен в малкото пространство. Той все още ехтеше в ушите му, когато побърза да извади пистолета от джоба си, хвана го за цевта, изгаси осветлението, лекичко натисна бравата, отвори безшумно вратата и излезе в коридора.

Преследвачите му бяха спуснали прозореца и се взираха навън, да видят какво се е случило. В старанието си бяха се надвесили много, бяха един върху друг. В момента, каквото и да направеха, щеше да е извън човешките им възможности. Без да забави хода си, Рейнолдс се озова зад тях с един скок и връхлетя с всичка сила върху гърба на човека, който беше по-близо до него. От удара вратата зейна и мъжът политна навън в снежната виелица и мрака, без да има време дори да извика. Другият, с мършавото лице, се извъртя по най-невероятен начин във въздуха и успя да се хване с една ръка за вътрешния ръб на вратата. Лицето му се разкриви от страх и злъч, бореше се като дива котка, за да се прехвърли върху платформата на вагона. Съпротивата му трая една-две секунди, защото Рейнолдс беше безмилостен. Той замахна с пистолета да удари озъбеното лице, но в последния момент смени посоката на удара, защото свободната ръка на мъжа се протегна да предпази лицето. Ръкохватката на пистолета удари вкопчилите се във вратата пръсти с такава сила, че ръката на Рейнолдс изтръпна чак до лакътя. След това вече нямаше никой на вратата, останаха само настъпващият мрак на нощта и приглушеният вик, който се загуби в рева на колелата и в погребалната песен на вятъра.