Алистър Маклейн - Последната граница

— Споменах за унгарците, поляците и чехите, а защо да не спомена за България и Румъния, където е имало нечувани зверства, за които светът не знае и може би никога няма да узнае. Мога да спомена още за седемте милиона бездомни емигранти в Корея. За всичко това с една дума може да се каже: това е комунизъм и, ако го кажеш, ще бъдеш съвсем прав, момчето ми.

Но същевременно какво ще кажеш, ако ти напомня за жестокостите на фалангистите в Испания, за Бухенвалд и Белзен, за газовите камери в Аушвиц, за японските затворнически лагери на смъртта? А това не се е случило отдавна. Разбира се, може би имаш готов отговор. Всичките тези ужасии са се ширели при тоталитарни режими, но аз ще ти кажа, че безчовечността няма граници във времето. Върни се два века назад, върни се към дните, когато двете големи държави — защитници на демокрацията днес, не са били така зрели, както сега. Върни се към дните, когато англичаните са изграждали своята империя — най-безпощадната колонизация, каквато светът някога е виждал; върни се в дните, когато те са товарели робите си, натъпкани като сардели в корабите, за да пресекат океана за Америка; спомни си и за самите американци, които са унищожили толкова индианци или са ги изгонили от собствените им земи. Ако помислиш за всичко това, какво ще кажеш, момчето ми?

Отговорът ще дойде от само себе си: тогава сме били млади — продължи Янчи. — Ето сега и руснаците са млади днес, но дори и в нашия XX век се случват неща, за които, уважавани иначе по света хора, би трябвало да се срамуват. Спомни си Ялта, Михаил. Спомни си съглашението между Сталин и Рузвелт и за последвалото голямо преселение на хора от Изток, които бягат на Запад.

— Спомням си…

— Спомняш си, но ти не си го видял с очите си, а ние двамата с Графа сме го преживели и никога няма да го забравим. Това са хилядите руснаци, естонци, латвийци, литовци, насила прогонени от родните си места, защото знаят, че там не ги очаква нищо друго освен смърт. Не си видял онова, което сме видели ние: хиляди полудели от страх, които като удавник за сламка, се хващат за всяка възможност, която им се открива, само и само да се избавят от безкрайния ужас. Самоубиват се с джобните си ножчета, хвърлят се под колелата на влака, прерязват гърлата си с ръждивите, похабени ножчета за бръснене. Готови са на всичко. Готови са да понесат и най-голямото страдание и дори да ликвидират себе си, само и само да не попаднат в концентрационните лагери, където ги очакват унижения, непоносими мъчения и накрая жестока, насилствена смърт. Ние видяхме всичко това, видяхме как товарят хилядите нещастници като животни във вагоните, просто защото не бяха успели да сложат край на живота си, който вече не струваше и пукната пара. Откарваха ги в чужбина във вагони за добитък и се отнасяха с тях като с говеда, подкарваха ги с английски и американски щикове… Да оставим това — кой на този свят е безгрешен…

Янчи разтърси глава, за да паднат капчиците пот, които бяха избили по лицето му от растящата влага на въздуха в килията. И двамата с Рейнолдс бяха започнали да се задъхват от горещината, бореха се за всяка глътка въздух, но не се предаваха. Но Янчи още не беше завършил, затова продължи:

— Мога да отида и по-нататък, момчето ми, с примера на твоята собствена страна и на страната, която днес счита себе си за световен пазител на демокрацията — Америка. Мога да разкажа за нетърпимостта и жестокостите, които са съпътствали обединяването на Америка, за възникването на Ку-клукс-клан, за Англия, която някога се е смятала твърдо, но погрешно, за нещо по-горе и повече от Америка по въпросите за расовата търпимост. Какъв е смисълът обаче да се напомня всичко това? Страната ти е достатъчно могъща и уверена в силите си, за да позволи някой да и държи сметка за собствената и нетърпимост към малцинствата. Това, което искам да подчертая още веднъж е, че жестокостта, омразата и нетърпимостта не са монопол в частност на никоя раса, вяра и време. Те са с нас откакто свят светува и ще бъдат, докато ни има нас, хората, в която и да е страна на света. Има достатъчно зли и проклети садисти и в Лондон, и в Ню Йорк, и в Москва. Западната демокрация обаче ограничава техните прояви и изстъпления и не позволява на изметта на обществото да изскочи нагоре. Тук, у нас, е малко по-друго. Политическата ни система, която може да просъществува само чрез репресии, съвсем естествено има своята сипна полиция. Създадена на законна основа, тя обаче е с вродено свойствено и беззаконие, произвол и краен деспотизъм. Такава сила като полицията е златна жила за утайката на обществото. Първоначално отрепките се присламчват към нея, а после вземат връх и владеят страната. Благодарение на свързаните с нея случайни елементи тя се превръща в чудовищна машина, а Франкенщайн, който я е създал, става неин роб.