Алистър Маклейн - Последната граница

— Безчовечен демон? — промърмори Янчи. — Добре, да приемем, че е така, но в същото време нека не забравяме, че безчовечността няма граници, не е ограничена нито във времето, нито в пространството. Ти знаеш за изключителната суровост, с която руснаците правят своите разследвания при политическите си противници. В същото време един Господ знае колко хиляди унгарци са били екзекутирани или мъчени, докато смъртта дойде за тях като избавление от техните сънародници, също унгарци. Чешката тайна полиция е достоен партньор на НКВД. Полската полиция пък, формирана почти изцяло от поляци, е отговорна за още по-жестоки зверства, каквито дори и руснаците не са сънували.

— По-страшни и от зверствата във Виница ли?

Янчи го изгледа продължително и леко учудено, след това прекара опакото на ръката през челото си, за да изтрие потта, която беше избила.

— Виница… — той повдигна ръка и направи неопределен жест, после се загледа разсеяно в мрака, който се сгъстяваше в ъгъла на килията. Доста време остана така замислен, после каза:

— Защо споменаваш за Виница, момчето ми?

— Не знам, Юлия ми разказа, може би не трябваше да повдигам този въпрос. Съжалявам, Янчи, забрави го.

— Няма защо да се извиняваш. Аз самият никога няма да я забравя — Янчи отново се замисли, след това бавно продължи, сякаш всичко беше отново пред очите му. — Аз никога няма да забравя Виница. Беше 1943 година. Тогава бях с германците. Трябваше да разкопаем една овощна градина близо до Главната квартира, където се е помещавал НКВД. Градината имаше висока ограда, там намерихме масов гроб с около 10000 трупа. Между тях бяха майка ми, сестра ми, другата ми дъщеря, по-голяма от Юлия, и единственият ми син. Дъщеря ми и синът ми бяха горени живи. Не е лесно да се говори за тези неща…

В следващите минути мрачната, гореща като пещ килия в подземията на Сархааза сякаш престана да съществува за Рейнолдс. Той забрави ужасните мъки, на които бе подложен, престана да разсъждава за международния скандал, който съдът щеше да предизвика — мисъл, която го преследваше непрестанно и не му даваше спокойствие; забрави дори за човека, който имаше за цел да ги унищожи психически; не чуваше даже тракането на часовника.

Мислите му бяха заети само с човека, който сега спокойно седеше срещу него. Той можеше да мисли само за ужасната му история, за страшния шок, последвал вероятно от разкритията, които навремето е направил, за чудото, че все още е успял да запази здрав разсъдъка си и да продължи да е все така мъдър, миролюбив и внимателен, какъвто е. Беше загубил толкова много близки и обичани хора, онези, които е обичал най-много и за които всъщност е живеел, и след всичко това беше в състояние да нарече убийците им свои братя… Рейнолдс погледна към Янчи и за сетен път се убеди, че дори не е започнал да разбира този удивителен мъж. Беше почти сигурен, че никога не ще успее да го разбере.

— Никак не е трудно човек да прочете мислите ти, приятелю — каза Янчи внимателно. — Аз загубих толкова много от онези, които обичах, а с времето почти загубих и благоразумието си. Графа, ще ти разкажа историята му някой ден, е загубил още повече. Аз поне все още имам Юлия и дълбоко в сърцето си вярвам, че имам и моята съпруга, а той е загубил всичко на този свят. Ние и двамата сме наясно, че това беше едно кръвопролитие и насилие, което покоси и отнесе от нас любимите ни хора. Но ние също така знаем, че дори да проливаме кръв от днес, та чак до вечността, няма да можем да ги върнем обратно. Отмъщението е за лудите на тази земя. Но то не може да създаде нищо друго, освен един свят, в който кръвопролития и насилия ще продължават да отнасят любимите ни хора. Може би си заслужава да се живее само за един по-добър свят, към който да се стремим и на който да посветим усилията си. Аз съм един обикновен човек и не мога да си представя нещо друго по-добро — той поспря и се усмихна. — Е, хайде, ние сега говорим за безчовечността изобщо. Нека да не забравяме особеното място, в което се намираме в момента.

— Не, не! — Рейнолдс поклати енергично глава. — По-добре е в момента да забравим за мястото, в което сме.

— Ето защо хората казват — да забравим, да не мислим — мислите са толкова ужасни, че трудно се понасят, нека не товарим сърцата, умовете и съзнанието си с излишни отрицателни чувства. Доброто, което е в нас, доброто, което е във всеки човек, ще ни накара да направим нещо, за да застанем срещу злото. Иначе не бихме могли да сторим нищо, защото дори не знаем откъде да започнем или как да започнем. Ще сме безсилни, ако не смятаме, че злото е навсякъде из нашия страдащ свят.