Алистър Маклейн - Последната граница

— Точно така, точно така! — гласът на Янчи вече се чуваше по-ясно и по-отчетливо. — Преди малко и аз бях в същото положение. Отпуснеш ли се и се предадеш, няма възстановяване, само се дръж, момчето ми, само се дръж! Чувствам, че още малко и действието ще е преминало.

Рейнолдс също можеше да усети, че жестоката хватка на химическите вещества, с които го бяха натъпкали, се разхлабва. Той все още изпитваше същия порив на лудостта да го разкъсва, усещаше спазмите, които разтърсваха всеки мускул на тялото му, но главата му се беше прояснила и болката в очите бе започнала да гасне. Янчи му беше говорил през цялото време, беше го окуражавал, беше го разсейвал. Постепенно крайниците му престанаха да треперят и се успокоиха. Но сега, изведнъж, въпреки тропическата горещина в помещението, Рейнолдс почувства, че го завладява студ, усети нов, неудържим пристъп на треска, която го разтърси от главата до петите. После тръпките отслабнаха и преминаха. Обля се в пот и почувства, че му прилошава от влагата и нетърпимата горещина, която се увеличаваше с всеки изминал момент. Рейнолдс отново беше на прага на колапс, но този път в главата му беше прояснено. Точно тогава вратата на килията се отвори шумно и пазачите, обути в гумени ботуши, влязоха и зашляпаха във водата, която покриваше каменния под. За броени секунди ги освободиха от ремъците, с които бяха привързани към столовете, и ги поведоха незабаво навън през отворената врата, където беше чистият, леден въздух. За пръв път в живота си Рейнолдс разбра какъв е вкусът на водата за човек, който умира от жажда в пустинята.

Пред себе си той виждаше Янчи как сгъва рамене, за да отмахне ръцете на пазачите, които се опитваха да го подкрепят от двете му страни. Той изглеждаше като прекарал продължителен, опустошителен пристъп на треска. Така се чувстваше и Рейнолдс. Той също залиташе, но когато усети нечии ръце да го подкрепят, отскубна се, съвзе се, изправи се и последва Янчи навън, на двора, затрупан със сняг. В пронизващия студ Рейнолдс тръгна изправен и с високо вдигната глава.

Комендантът ги чакаше. Очите му се свиха недоверчиво, когато ги видя да излизат на двора и да вървят сами към него. За миг той се почувства объркан и думите, които беше готов да изрече, увиснаха на устните му неизказани. Въпреки изненадата, бързо се съвзе и, вместо дълбокото учудване, успя да надене на лицето си професионалната маска.

— Откровено казано, господа, ако някой колега медик ми докладваше за вашия случай, щях да го нарека лъжец. Наистина не бих повярвал, не бих могъл да го повярвам. Приемете сега въпроса ми като проява на клиничен интерес — какво чувствате?

— Студ, краката ми замръзват, може би вие не го забелязвате, но те са вир вода, бяхме принудени да стоим във водата през последните два часа. — Докато говореше, Рейнолдс се облегна нехайно до стената. Не толкова, защото с това държане изразяваше чувствата си, а защото усещаше, че без нейната подкрепа ще припадне на снега. Не само стената го поддържаше, окуражаваше го най-вече одобрителният блясък в очите на Янчи, той му даваше сили.

— Всяко нещо с времето си, периодичната смяна на температурата е част от… обработката — обясни комендантът. — Поздравявам ви, господа, всичко това обещава да бъде един случай от изключителен научен интерес. — Той се обърна към един от пазачите: — Поставете часовник в килията, така че и двамата да могат да го виждат, следващата инжекция актедрон ще бъде…, чакайте да видим, сега е пладне, инжекцията да се направи точно в 2 часа след обед. Не трябва да ги държим в прекалена неизвестност и напрежение.

Десетина минути по-късно, задъхан от рязката промяна на задушаващата горещина на килията след студа под нулата на двора, Рейнолдс погледна тракащия часовник, сетне извърна очи към Янчи:

— Той не би пропуснал и най-малката възможност да приложи най-изтънчени мъчения, нали?

— Ако те чуе, ще се ужаси, истински ще се ужаси от споменаването на думата „мъчение“ — каза Янчи сериозно. — За себе си комендантът мисли само като за учен, който провежда експеримент. Единственото, което желае, е да получи максимално добър резултат от гледна точка на опита, който провежда. Той, разбира се, е почти луд, обладан от сляпата ненормалност на всеки фанатик. Ще бъде шокиран, ако чуе онова, което казваш.

— Луд? — изруга Рейнолдс. — Той е един безчовечен демон. Кажи ми, Янчи, и този вид хора ли наричаш братя? Все още ли вярваш, че във всеки човек има нещо добро?