— Защо ни разказвате всичко това? — попита Янчи бавно.
— Защо не? Който е предупреден в този случай, не е въоръжен: процесът е необратим. — Спокойната увереност в гласа му не оставяше никакво място за съмнение. Той махна с ръка към асистентите си и натисна някакъв бутон на бюрото. — Хайде, господа, време е да ви покажа вашата квартира.
Почти незабавно хората от охраната нахълтаха в стаята, освободиха краката и ръцете им от облегалките и от краката на столовете, след това отново свързаха китките и глезените им с вериги така здраво и така изкусно, че бе изключена всяка мисъл за бягство. Когато Янчи и Рейнолдс се изправиха на крака, комендантът ги поведе по коридора. Двама пазачи вървяха от двете им страни, а третият, със зареден пистолет, беше зад гърба на двамата. Предпазните мерки бяха съвършени.
Комендантът ги преведе през затрупания със сняг двор. Минаха през строго охраняван вход на сграда с масивни, каменни стени и прозорци с решетки. Последва дълъг, оскъдно осветен коридор. Някъде по средата, в началото на каменни стъпала, които водеха надолу към мрачно подземие, комендантът спря пред някаква врата, махна на единия от пазачите и се обърна към двамата затворници.
— Една последна мисъл, господа, един последен поглед, който да отнесете със себе си в подземната килия долу, където ще прекарате последните часове, които ви остават на земята като съзнателни хора, каквито се познавате. — Ключът щракна в ключалката, комендантът бутна с крак тежката врата и им направи път. — Пред мен, господа.
Тътрейки крака с веригите, Янчи и Рейнолдс се препънаха на прага. Задържаха се да не паднат, защото се хванаха в рамката на старинно, желязно легло. На него лежеше някакъв човек. Той дремеше и Рейнолдс го позна, почти без да се изненада. Беше го очаквал още от момента, когато комендантът спря пред вратата. Беше доктор Дженингс. Измъчен и опустошен, състарен сякаш с години, откакто Рейнолдс го бе видял само преди три дни, той сега се бе отпуснал и дремеше върху мръсния сламен дюшек. Доктор Дженингс се събуди мигновено и когато се размърда и надигна, за да разбере какво става, Рейнолдс беше доволен от видяното. Въпреки всичко старият човек не беше загубил своята непримиримост. Огънят се бе върнал в помръкналите му очи, те си бяха все така честни, както преди.
— Хей, какво, по дяволите, означава това нахлуване? — Той говореше на английски, единствения език, който знаеше, но Рейнолдс забеляза, че комендантът разбира какво се говори. — Проклети да сте, грубияни такива, щом не ме оставяте поне да си почина малко… — Доктор Дженингс замълча, когато разпозна Рейнолдс и се обърна към него:
— Значи злите демони ви хванаха и вас?
— Случи се неизбежното — каза комендантът на добър английски и се обърна към Рейнолдс. — Вие изминахте целия път от Англия до тук, за да видите професора. Е добре, видяхте го, а сега можете да му кажете сбогом. Той днес следобед си отива, в три часа и, за да бъда съвсем точен, заминава за Русия. — Сега комендантът се обърна към Дженингс и му каза: — Условията по пътищата са изключително лоши. За вас организирахме специален вагон, който ще закачат към влака за Печ. Ще се чувствате достатъчно удобно.
— Печ? — Дженингс го изгледа свирепо. — Къде, по дяволите, е този Печ?
— Стотина километра на юг оттук, драги Дженингс. Летището в Будапеща е затворено временно заради снега и леда, но последните сведения са, че в Печ е открито. Специален полет за вас, е и за някои други също специални случаи. Самолетът ще излети оттам.
Дженингс престана да му обръща внимание, обърна се и загледа изпитателно Рейнолдс.
— Да разбирам ли, че синът ми Браян е пристигнал в Англия? — Рейнолдс кимна мълчаливо.
— Ех, а аз съм все още тук! Справихте се блестящо, млади човече, направо блестящо. Какво, по дяволите, ще стане по-нататък само един Господ знае.
— Не знам как да изкажа съжалението си, сър — Рейнолдс се поколеба, докато сложи в ред мислите си, и продължи: — Има едно нещо, което непременно трябва да знаете. Не съм упълномощен да ви го кажа, но след всичко, което се случи, да вървят по дяволите всички указания. Искам да знаете, че операцията на вашата съпруга беше сто на сто успешна и тя се бе възстановила почти напълно.
— Какво! Какво разправяте? — Дженингс хвана Рейнолдс за реверите и, въпреки че беше много по-лек и немощен от младия мъж, го разтърси здраво. — Вие лъжете, зная, че ме лъжете! Нали хирургът казал…
— Хирургът е казал онова, което са му наредили да каже — прекъсна го Рейнолдс решително, — зная, че това е непростимо, но беше важно да ви отведа у дома и най-сигурният начин да ви повлияя беше този. Но няма значение. След всичко, което преживяхме, най-добре е да знаете самата истина.
Читать дальше