Алистър Маклейн - Последната граница

Когато и последната метална гривна щракна около крака на стола, шефът на охраната погледна въпросително коменданта. Той махна с ръка, за да ги освободи.

— Безопасни ли са?

— Напълно.

— Тогава много добре, можете да си вървите.

Шефът на охраната се поколеба.

— Тези двамата са опасни хора — рече той. — Това ми е добре известно — каза търпеливо комендантът, защо мислиш ви извиках да ги обезвредите, ако не смятах, че е необходимо. Но сега те са оковани за столовете, които са прикрепени към пода, ще се освободят само, ако се изпарят.

Комендантът почака, докато вратата се затвори зад мъжете от охраната, сплете тънките си пръсти и поде със спокойния си, убедителен глас:

— Така, господа, настъпи моментът, ако това наистина е някакъв момент, за тържество: пълно самопризнание на английския шпионин плюс неопровержими доказателства. Това, господин Рейнолдс, ще предизвика бурна международна сензация. Като допълнение имаме и опасния шеф на най-добре организираната група за нелегално прехвърляне на хора на Запад; английски шпиони, антикомунистически групи в Унгария в съвместна акция. Разбира се, ще спестим тържествуването и злорадството, това е безцелно губене на време, нещо подходящо за кретени и идиоти. — Той се засмя и ги изгледа: — Честно казано, удоволствие е човек да има работа с интелигентни хора, които приемат неизбежното и са достатъчно реалисти, за да не започнат с обикновените оплаквания, отрицания, оскърбления и клетви за невинност. Никакво театралничене, никаква градация на напрежението. Няма защо да си създаваме допълнителни неприятности или ненужни секретности — продължи той, — времето е най-ценният дар, който имаме, и пилеенето му е непростимо престъпление… Все пак, господин Рейнолдс, бъдете така добър да последвате примера на вашия приятел и да се въздържите да изпробвате здравината на тези вериги, каквото, струва ми се, е първото ви намерение. Зная на какво сте способен, когато сте в подобна тъжна, подтискаща ситуация. Няма смисъл да крия от вас, защо да не го знаете — комендантът погледна към Янчи, — съжалявам, въпреки това, че трябва да ви го кажа, но вашият невероятно смел и талантлив приятел, който толкова дълго и с фантастичен успех се е прикривал като майор от тайната полиция, най-накрая ви предаде.

Настъпи продължително мълчание. Рейнолдс погледна безизразно към коменданта, след това към Янчи. Лицето му беше спокойно.

— Това винаги е възможно — Янчи поспря, — разбира се по невнимание.

— Така е било — кимна с глава комендантът. — Полковник Йосиф Хидас, който е добре известен на капитан Рейнолдс, както научих били вече стари приятели, вече няма съмнения относно майор Ховарт. — За пръв път Рейнолдс чу името, с което Графа беше известен в тайната полиция. — Именно вчера подозрението му се превърна в увереност. Той и моят добър приятел Фурминт приготвиха клопка, заложиха стръв с името на този затвор и с подходящи условия за набавянето на някои документи и печат — тези тук, на масата пред мен. Въпреки целия си неоспорим талант, вашият приятел хлътна в капана. Всички сме хора, човешко е да се греши.

— Мъртъв ли е?

— Жив е, в отлично здраве и освен това в блажено неведение, че е разкрит. Пратили го за зелен хайвер, за да го държат настрана днес през целия ден. Вярвам, че полковник Хидас желае лично сам да извърши ареста. Очаквам го още тази сутрин тук, най-късно някъде през деня. Ховарт ще бъде заловен, ще го изправят още през нощта на военен съд на улица „Андраши“ и ще го екзекутират. Не знам, но предполагам, че всичко ще стане на бърза ръка.

— Разбира се — потвърди Янчи и кимна с глава. — Той ще умира по малко всеки път — с всеки офицер от тайната полиция, с всеки човек в този град, така че никой не ще се опита да му подражава. Само лудите, слепите, идиотски лудите! Те не знаят, че не могат никога да бъдат други.

— Опасявам се, че трябва да се съглася с вас, но това не ме засяга пряко. Вашето име, приятелю?

— Янчи — ще ви свърши ли работа?

— За момента е достатъчно — той нагласи пенсието си и започна да тропа нетърпеливо с пръсти по бюрото. — Кажете ми, Янчи, какво знаете за нас, хората от политическата полиция? Имам предвид за състава на полицията.

— Вие ми кажете, очевидно сам искате да обясните.

— Да, ще ви кажа онова, с което вероятно и самите вие сте наясно, но си заслужава да се повтори. Сред целия състав на тайната полиция има една малка, незначителна част от слабоумни властогонци и натегачи, които гледат на службата като на работа, неизискваща особени интелектуални усилия. Те неизбежно са садисти, сякаш разяждани от обида към обществото, защото природата им е чужда на всяка нормална цивилна професия. Повечето от тях служат от дълги години и са професионалисти, те са най-настървените, те влачат нощем разплаканите граждани от леглата им, както са го правили хората на Гестапо преди години. От тази категория е и полковник Хидас. Той е евреин. Мъченията, на които е бил подлаган народът му в Централна Европа през последната война, надминават и най-поквареното въображение. Може би и в това се крие причината за неговата озлобеност, но той днес е за пример в цялата тайна полиция. Има в полицията разбира се и едно съвсем незначително малцинство, което безрезервно вярва в идеите на комунизма. Малцина са, но са най-страшните, защото са като автомати, завладени единствено от идеята си за държавата, основана на техните морални критерии. Но това е държава, в която тези високи и хуманни критерии са обречени на непрекъснато изопачаване и погазване. Фурминт е такъв. Колкото и да е странно, и Хидас е от тази порода.