Алистър Маклейн - Последната граница

Все пак гласовете достигнаха до Рейнолдс — дори в черната бездна на забравата го достигнаха. Не бяха много, всъщност беше само един глас, като че ли някой го викаше и му говореше нещо неразбрано. По-скоро това бе някакво мърморене, което ту кънтеше, ту заглъхваше в тъмните ъгли на съзнанието му. Този глас, който го викаше, настойчиво и постепенно проникна през гънките на безумството с такава отчаяна упоритост, че който и да е, дори да бе на границата на живота, не би могъл да я пренебрегне. Безгранично настоятелен, гласът звучеше отново и отново, все по-силно и по-силно, докато стигна дълбоко в мрачната бездна на съзнанието на Рейнолдс, за да повдигне леко едно ъгълче от пелената, която го забулваше. Той постепенно разпозна гласа. Това беше добре познат глас. Разпознаваше го, въпреки че звучеше съвсем необичайно. Рейнолдс смътно разбираше, че това е гласът на Янчи, Янчи го викаше отново и отново.

— Изправи главата си! За бога, дръж главата си изправена! Дръж главата си… изпра… вена…! Не се отпускай! — Гласът го зовеше неспирно като несвързана, безумна литания. 4 4 Литания — дълга църковна молитва; нещо скучно, повтарящо се, натрапчиво. — Бел.ред.

Бавно и тромаво, инч след инч, с отчаяни усилия, все едно, че се опитваше да издигне огромна тежест, Рейнолдс повдигна глава от гърдите си. Очите му все още бяха затворени, сякаш залепнали. С нечовешко напрежение, под въздействието на гласа, той успя да облегне главата си на високата облегалка на стола. В това положение Рейнолдс остана дълго, бореше се за всяка глътка въздух, като бегач на дълги разстояния в края на изтощителното състезание, но все не успяваше да се съсредоточи и да събере сили. Омаломощен от неимоверния напън да повдигне главата си, той не можа да я задържи и тя започна да клюмва отново. — Дръж си главата изправена! Казах ти, изправи се! — Гласът прозвуча силно и остро като команда и Рейнолдс постепенно осъзна, ясно и безпогрешно, че Янчи е, който го вика. Заповедният му глас проникваше в неговото помътено съзнание и го подчиняваше. Безспорно това беше същата онази фантастична сила на волята, която бе спасила Янчи от Колима и му беше помогнала да са измъкне жив от безбрежната сибирска пустош.

— Изправи глава, казах ти! Да, така е по-добре, не се отпускай! Дръж се! А сега очите! Отвори очи и ме погледни!

Рейнолдс с мъка отвори очи и погледна към Янчи. Сякаш някой беше спуснал пред взора му тежка оловна завеса. Усилията, които употреби да погледне, бяха големи, но накрая успя да отвори очи, без да може да фокусира погледа си, за да проникне през мрака, царящ в килията.

Първоначално не можеше да съзре нищо определено, помисли, че ослепява, имаше само някакви тъмни сенки, някакви мъгливи изпарения, които се стелеха и играеха пред очите му. Бързо осъзна, че това наистина е пара, която се издигаше от каменния под, покрит с топла вода; цялата килия беше осеяна с тръби, през които проникваха кълбета пара. Горещите изпарения, които изпълваха пространството, и непоносимата влага, също като в турска баня, изглежда бяха част от обработката.

Сега Рейнолдс можеше да види Янчи. Виждаше го сякаш през мътно, заскрежено стъкло, но го виждаше. Беше на около осем фута разстояние от него, привързан здраво към стола, еднакъв с неговия, виждаше главата му, която непрестанно се мяташе ту наляво, ту надясно. Челюстите му работеха безспир — говореше нещо неразбрано, отваряше и затваряше устата си. Ръцете му, здраво стегнати за страничните облегалки на стола, не можеха да помръднат, но дланите му се свиваха и разтваряха конвулсивно. Очевидно Янчи правеше отчаяни усилия да уталожи поне отчасти натрупаното напрежение, породено от възбудената му до краен предел нервна система.

— Не се отпускай, Мехаил, не позволявай да изпаднеш в безсъзнание — викна му Янчи разтревожено.

Споменаването на собственото му име порази Рейнолдс, въпреки окаяното му положение. Янчи никога не се бе обръщал към него по име. Произнесе го точно така, както го произнасяше и дъщеря му.

— Дръж очите си отворени, за бога, прави каквото и да е, само не позволявай да ти се размъти главата и да се откъснеш от действителността, да изпаднеш в забрава, опитай се да превъзмогнеш кризата от действието на тези проклети вещества. Ако я преодолееш, може би не всичко ще е загубено. Не се отпускай! — извика Янчи отчаяно, защото забеляза как погледът на Рейнолдс отново гасне, как клепките му натежават и очите му се затварят. Стреснат от вика, Рейнолдс отново отвори очи. Този път усилията да го направи бяха значително по-малки.