Алистър Маклейн - Последната граница

— Никой ли не е в състояние да унищожи чудовището?

— Това е многоглава хидра, която се самовъзстановява непрекъснато, никой не може да я унищожи. Никой не може да унищожи и Франкенщайн, който първоначално я е създал. Това е системата, веруюто, чрез което Франкенщайн живее. Нея трябва да разрушим и най-сигурният начин за това е да премахнем необходимостта от съществуванието й. Злото не може да съществува в празно пространство. Аз вече ти разказах защо съществува.

Янчи се усмихна печално и продължи:

— Това беше преди три дни, но сякаш оттогава са минали три години.

— Страхувам се, че спомените ми и мислите ми за полицията не са от най-благоприятните в този момент — каза Рейнолдс. Той се загледа към капчиците пот, които се стичаха от челото му и цопваха във водата, покрила каменния под.

— Не ти ли се струва, че нашите приятели имат намерение да ни стопят?

— Изглежда, че е точно така, но се страхувам, че за това, което току-що ти разказах, говорих много и не навреме. Ти не започна ли да чувстваш поне малко благоразположение към нашия ужасен комендант?

— Не!

— Е добре — Янчи въздъхна философски, — като разбирам причините за лавината от неприязън, предполагам, че към нея се прибавя още нещо, заради което сме приковани тук. — Янчи прекъсна и посочи с глава към вратата: — Страхувам се — прошушна той, че нашето уединение ще бъде нарушено отново.

Пазачите влязоха, отвързаха ги, грубо ги изправиха на крака и ги блъснаха навън през вратата по стълбите, накараха ги да пресекат двора като ги побутваха, без да кажат нито дума. Пазачът, който водеше групата, почука на вратата на коменданта, изчака за отговор да влезе, след това разтвори широко вратата и пропусна затворниците да минат пред него. Комендантът не беше сам. Рейнолдс веднага позна човека, който беше при него — полковник Йосиф Хидас — заместник шефа на тайната полиция. Хидас стана прав, когато влязоха, и пристъпи към Рейнолдс, който стоеше изправен насред стаята и се опитваше да спре тракането на зъбите си и треперенето на тялото. Дори без дрога внезапната промяна на температурата от горещо в адски студено бе започнала да действа странно обезсилващо. Хидас се засмя предизвикателно, като застана пред него.

— Е, капитан Рейнолдс, срещаме се отново, да направим равносметка. Страхувам се, че обстоятелствата този път не са така благоприятни за вас. Това ми напомня, че ще ви е приятно да чуете за вашия приятел Коко. Той вече е здрав и се върна на работа, макар че все още лошо понакуцва.

— Неприятно ми е да го чуя — каза Райнолдс сухо, — нима толкова лошо съм го ударил?

Хидас повдигна вежди в недоумение и обърна глава, за да погледне коменданта.

— Подложихте ли ги на пълна обработка тази сутрин?

— Разбира се, полковник. Особена висока степен на устойчивост — нещо като клинично предизвикателство, доколкото разбирам, но до среднощ непременно ще проговорят.

— Естествено, сигурен съм, че ще е така. — Хидас се обърна отново към Рейнолдс: — Вас ще ви съдят в четвъртък. Съобщението, че са ви заловили и ще ви съдят ще се появи утре. Ще представим незабавно визи и превъзходен хотел за всеки западен журналист, който пожелае да присъства.

— Ще има толкова журналисти, че няма да останат места за други — промърмори Рейнолдс.

— Това ще бъде добре дошло за нас… Както и да е, но вие в сравнение с другия ме интересувате къде-къде по-малко. За него много по-бързо ще устроим съд, който няма да е толкова публичен. — Хидас направи няколко крачки и застана пред Янчи. — В този момент аз постигам онова, което, честно казано, се е превърнало в най-голяма амбиция в живота ми — да срещна при подходящи обстоятелства човека, който ми причини най-много неприятности, най-много беди и безсънни нощи, отколкото всички останали, с които съм имал работа, взети заедно, имам предвид врагове на държавата, които съм срещал някога. Да, аз го допускам. Цели седем години вече почти непрекъснато пътищата ни се пресичаха. Защитавахте и успявахте да измъкнете насила от ръцете ни стотици предатели и врагове на комунизма. Намесвахте се и нарушавахте законите на правдата. През последните осем месеца от дейността ви, подпомогнати от нещастния, но изключителен майор Ховарт, започнахте да ставате съвсем непоносим, но на всяко нещо идва краят, вашият също. Очаквам с нетърпение да проговорите… Вашето име, приятелю?

— Янчи. Това е единственото име, което имам.

— Разбира се! Не съм и очаквал друго — Хидас прекъсна по средата на думите си, очите му се разшириха, пребледня, сякаш кръвта се оттегли от лицето му, отстъпи крачка назад, след това още една.