Алистър Маклейн - Последната граница

— Какво казахте, че е името ви? — гласът му сега беше прегракнал и почти беззвучен. Рейнолдс го погледна с удивление.

— Янчи, само Янчи.

Преминаха може би десетина секунди в тягостно мълчание и всички наблюдаваха полковника. Хидас облиза устни и каза дрезгаво:

— Обърни се.

Янчи се обърна и Хидас сведе поглед надолу, към окованите му с белезници ръце. Можеше да се чуе учестеното му хрипкаво дишане, а Янчи по собствено усмотрение се обърна отново с лице към него.

— Ти си мъртъв! — Гласът на Хидас сега беше повече шепот, а лицето му побеляло като платно от шока, който преживяваше. — Ти умря преди две години, веднага след като отведохме жена ти.

— Съвсем не съм умрял, драги ми Хидас — прекъсна го Янчи, — умря друг човек. Имаше много самоубийства по онова време, когато вашите кафяви камионетки бяха така заети. Ние само подбрахме един от онези, които приличаха на мен по конструкция, закарахме го до нашата квартира, преобразихме го, боядисахме ръцете му доста добре, за да заблудят всеки, освен лекарите. Майор Ховарт, както вие вероятно се досещате, е гениален в преобразяването. — Янчи сви рамене — Беше неприятна работа да обезобразяваме човека, но той вече беше мъртъв, а жена ми жива и ние мислехме, че може би ще я оставите да живее, ако разберете, че аз вече съм на другия свят.

— Разбирам, естествено разбирам — полковник Хидас бе успял да се съвземе, но не можеше да скрие вълнението в гласа си. — Не е чудно, че толкова дълго ни заблуждавахте, не е чудно, че не успяхме да разгромим организацията ви. Само да знаех, ех, само да знаех! Но всъщност имам привилегията да сте мой противник.

— Полковник Хидас! — гласът на коменданта прозвуча умолително. — Кой е този човек?

— Човек, когото уви, никога няма да съдим в Будапеща, това ще стане в Киев, може би в Москва, но никога в Будапеща. Коменданте, нека да ви го представя, това е генерал-майор Алексей Илюрин, вторият след генерал Власов в командването на украинската национална армия.

— Илюрин! — Комендантът се опули: — Илюрин! Тук, в моята стая? Това е невъзможно!

— Така е, познавам го, има един единствен човек на този свят с ръце като тези! Не е проговорил още, нали? Но ще проговори, трябва да имаме готово пълното му признание преди да тръгне към Русия. — Хидас погледна часовника си. — Толкова много трябва да се направи, коменданте, и толкова малко време има за това. Колата ми веднага! Наглеждай добре моя приятел, докато се върна, ще дойда отново след два, най-много след три часа. Илюрин? За бога, Илюрин!

Когато ги отведоха отново в подземната килия с дебели каменни стени, Янчи и Рейнолдс нямаха какво много да си кажат, дори обичайният оптимизъм изглежда беше напуснал Янчи, но лицето му беше безгрижно, както обикновено. Рейнолдс знаеше, че всичко е отишло по дяволите. За Янчи много повече, отколкото за него — последната карта бе изиграна. Има, помисли той, нещо трагично, което не може да се опише в човека, седнал спокойно срещу него. Един гигант, стъпкан в прахта, но спокоен и безстрашен.

Загледан в него, Рейнолдс беше почти доволен, че самият той също щеше да умре. Той не можеше да не съзнава горчивата ирония на смелостта си, защото мислите му бяха породени не толкова от кураж, колкото от страх. Поради предстоящата им смърт, той нямаше да може повече да срещне дъщерята на Янчи. Много, много повече го измъчваше мисълта за онова, което неизбежно щеше да и се случи, след като Графа, Янчи и самият него нямаше да ги има. Но едва нахлули тези мисли, той ги пропъди енергично и решително от главата си. Ако някога настъпи времето, когато не трябва да позволи слабостта да докосне съзнанието му, то беше точно сега. Дори да прикриваше със смях или тъга подвижното си деликатно лице, Рейнолдс съзнаваше, че пред него се бе разкрил един единствен път, пътят на отчаянието…

Парата съскаше през тръбите в стената, влагата се разпростираше в килията и температурата растеше постепенно: 120, 130,140. Телата им бяха пропити от пот, очите им се заслепяваха от нея, едва дишаха нажежения въздух, на два или три пъти Рейнолдс загубваше съзнание и, ако не бе завързан здраво за стола, щеше да се строполи направо във водата.

Точно когато Рейнолдс се съвземаше от поредния припадък, почувства разхлабваното на връзките и, преди още да разбере какво точно става, пазачите го изведоха заедно с Янчи отново, за трети път тази сутрин, на режещия студ на двора. Рейнолдс усещаше как му се вие свят и се клатушкаше като пиян, когато стъпи на снега. Тялото му се тресеше. Янчи беше в същото положение, почти го влачеха. Въпреки мъглата, която се стелеше в съзнанието му, Рейнолдс си спомни нещо и погледна часовника си — беше точно два часа. Видя, че Янчи гледа към него и долови беглия жест, с който показваше, че е наясно какво ги очаква. Беше точно 2 часа и комендантът, точен, какъвто беше, щеше да изпълни заканата си. Очакваше ги в кабинета си заедно със спринцовките и кафето, мескалина и актедрона. Очакваше ги, верен на заканата си, да ги прати отвъд ръба на лудостта.