Джеймс Клавел - Търговска къща (Част I)

— Къде живее?

— А? Кой? О, той, той каза, че е роднина на един роднина и… не помня. Май каза Норт Пойнт… Нищо не си спомням.

Армстронг и Смит чакаха и я изучаваха. Скоро стана очевидно, че старицата знае малко, макар че увърташе, лъжите й ставаха все по-украсени.

— Ще я вземем все пак — каза Армстронг. Смит кимна.

— Ще се справиш ли сам докато изпратя двама души? Мисля, че наистина трябва да се връщам.

— Разбира се. Благодаря.

Той излезе. Армстронг каза на Уу да нареди на жените да мълчат докато претърсва. Те се подчиниха изплашени. Той влезе в кухнята и затвори врата. Тогава Ах Там дръпна дългата си окаяна плитка.

— Млади братко — прошушна тя лукаво, знаейки, че господарката й не разбира Нинг-ток. — Не съм виновна. Просто срещнах този млад дявол, както срещнах теб. Нищо не съм направила. Хората от селото трябва да се поддържат, нали? Хубав мъж като теб има нужда от пари — за момичета или съпруга. Женен ли си, уважаеми млади братко?

— Не, стара сестро — каза любезно Уу, като я подвеждаше, както му бяха наредили.

Армстронг стоеше до врата на малката спалня и за милионен път се учудваше, защо китайците се държат така лошо с прислугата. Защо слугите работят при толкова мизерни условия. Защо трябва да спят, живеят и работят лоялно през целия си живот и да получават в замяна оскъдна заплата, малко уважение и никаква любов.

Той си спомни, че беше питал своя учител. Старият полицай бе казал: „Не знам, момко, мисля, че защото стават едно семейство. Обикновено, това е работа за цял живот. Прислужникът принадлежи на господаря си. Работата има и добри страни. Ясно е, че всички имат достъп до парите в домакинството. Всичката храна, напитки, материали за чистене и всичко, независимо дали са богати, или бедни. Разбира се, със знанието и одобрението на господаря. Как иначе може да им плаща толкова малко, ако те не изкарват нещо допълнително.“

„Може би това е отговорът, — помисли се Армстронг. Вярно е, че китаецът, преди да започне работа, трябва да пресметне добрите й страни, каквато и да е тя, много внимателно. Тяхната стойност винаги е решаващият фактор.“

Стаята вонеше и той си запуши носа. Струйки дъжд се стичаха по отдушника. Цялата стена бе плесенясала и мръсна. Той претърсваше методично и внимателно, всичките му сетива бяха изострени. Твърде малко място, за да открие нещо. Леглото и завивките бяха сравнително чисти, макар че имаше много дървеници в ъглите. Под кревата имаше само едно очукано и вонящо нощно гърне и празен куфар. Не намери нищо в няколко стари чанти и една пазарска торба. Скринът съдържаше малко на брой стари дрехи, евтини бижута и гривна от нефрит с лошо качество. Сред някакви дрехи бе скрита бродирана чанта от много по-добро качество. В нея имаше няколко стари писма. Изрезка от вестник. И две снимки.

Сърцето му сякаш спря.

След малко отиде в кухнята на по-светло и се взря в снимките. Не беше сгрешил. Прочете изрезката. Зави му се свят. Имаше дата върху нея и върху едната снимка.

В сутерена на управлението Ах Там седеше на твърд стол без облегалка, в центъра на голяма, изолирана от шум стая, която бе ярко осветена и боядисана в бяло. Единствената чисто бяла врата бе сякаш част от стената. Дори столът беше бял. Седеше сама, вцепенена от страх. Сега говореше свободно.

— Е, какво знаеш за този, който е на заден план на снимката? — попита металният глас на Уу от скрит говорител.

— Вече разказах, няма… Не знам, господине — тя изхленчи. — Искам да си ходя вкъщи… Казах ви, почти не обърнах внимание на този чужденец… Дойде един-единствен път… Не помня, беше преди години. О, мога ли да си ходя сега? Казах ви всичко, всичко.

Армстронг я гледаше през огледалото в затъмнената стая за наблюдение. Уу стоеше зад него. И двамата бяха с безжизнени лица и без настроение. Пот се стичаше от челото на Уу, макар че климатичната инсталация работеше. Един магнетофон се въртеше безшумно. Зад тях имаше микрофони и електронно оборудване.

— Мисля, че каза всичко, от което се нуждаем — каза Армстронг като я съжаляваше.

— Да, сър. — Уу не издаде безпокойството си. За пръв път участваше на разпит в „Спешъл интелиджънс“. Беше изплашен и развълнуван едновременно. Главата го болеше.

— Питай откъде е взела чантата.

Уу направи каквото му наредиха. Гласът му бе спокоен и авторитетен.

— Но аз разказах това вече толкова пъти — изхленчи старицата. — Моля ви, нека да си хо…

— Разкажи ни още веднъж и можеш да си тръгваш.