Дейвид Морел - Първа кръв

Най-после. Но беше принуден да даде още преднина на Тийзъл, за да вземе предпазни мерки. Защото, въпреки нетърпението да се втурне през поляната след него, трябваше да изчака да се мръкне напълно — Тийзъл можеше изобщо да не бяга напред, а да лежи някъде в храстите от другата страна с насочено оръжие. След малко прецени, че е достатъчно тъмно и притича през поляната без риска да представлява ясна цел, но предпазливостта му се оказа напразна, защото, когато стигна там, Тийзъл го нямаше. Лек дъждец падаше през дърветата, почти не заглушаваше шумовете и той чу как някъде напред нещо се придвижваше с трясък през храстите.

Спусна се след него, поспря, ослуша се, коригира посоката си към шума и отново се втурна напред. Предполагаше, че много скоро Тийзъл ще се откаже да бяга и ще се опита да му устрои засада, но докато чуваше шума от бягането на Тийзъл, не беше опасно да тича след него, колкото и шум да вдигаше. По едно време спря, за да се ослуша, и чу, че шумът пред него беше престанал, легна на земята и запълзя тихо напред. След минута шумът пред него се възобнови, той скочи на крака и се втурна подире му. Така продължи около час — бягане, спиране, ослушване, пълзене и пак бягане. Дъждът беше слаб, но студен, коланът, който беше препасъл около гърдите си, се беше разхлабил и той трябваше да го затегне, за да облекчи болката. Вече беше сигурен, че има счупени ребра и че острите ръбове се забиваха отвътре в него. Сигурно трябваше да се откаже, но знаеше, че скоро ще настигне Тийзъл. Преви се от болка, но Тийзъл отпред продължи да бяга, така че той се изправи и с усилие на волята продължи.

Гонитбата продължи по един горист хълм, по един скален ръб, по един ронлив склон, навлезе в един поток, после по единия бряг на потока, пак през гора и по някакъв пролом. Болката в гърдите го преряза остро, докато прескачаше, и той едва не се сгромоляса в пролома, но успя да се задържи, ослуша се за Тийзъл, чу го и отново хукна след него. Всеки път, когато поставяше десния си крак на земята, ударът се разнасяше по цялата му дясна страна и ребрата го срязваха. На два пъти му прилошаваше.

Нагоре, надолу — разположението на местността се повтаряше. Препъвайки се нагоре по каменливия и обрасъл с храсти склон, Тийзъл имаше чувството, че е отново на скалната площадка и се опитва да се изкачи към гората. В тъмното не виждаше върха. Искаше му се да знае колко остава до там. Нямаше да издържи да се изкачва много дълго. Дъждът правеше камъните хлъзгави, той губеше равновесие и падаше тежко. Запълзя нагоре и камъните разкъсваха панталона му и се впиваха в коленете му, докато зад себе си, някъде в гората долу, чуваше момчето да се провира през шубраците.

Запълзя по-бързо. Ако само можеше да види върха, за да знае колко му остава. Момчето сигурно беше излязло от гората и беше тръгнало по склона и Тийзъл за момент реши да стреля надолу напосоки, за да го задържи. Отказа се — блясъците от изстрелите щяха да го издадат, но, Господи, трябваше да направи нещо. С отчаяно усилие достигна върха, но разбра, че го е достигнал, чак когато се спъна и се хвана за един камък тъкмо навреме, за да не се претърколи от другата страна. Сега вече можеше да стреля. Легна, заслуша се в посоката, откъдето идваше момчето, и стреля последователно шест пъти към шума. След това се притисна към земята, в случай, че не беше улучил, отдолу се чу изстрел и куршумът пропищя над него. Чу как момчето се заизкачва отляво и стреля веднъж нататък, преди да се спусне надолу по другия склон. Отново се препъна, но този път зле удари рамото си в някакъв камък, не можа да се задържи и се затъркаля надолу, като се държеше за рамото, докато стигна до подножието.

Остана да лежи замаян. Беше останал без дъх, мъчеше се да поеме въздух, но не можеше. Отваряше уста, свиваше навътре коремните си мускули, но те не се подчиняваха, после успя да поеме малко въздух, после още малко и тъкмо задиша нормално, когато чу момчето да слиза по камъните отгоре. Изправи се първо на колене, после на крака и откри, че при падането беше изтървал пистолета си. Сигурно беше някъде нагоре по склона. Нямаше време да се връща. Нямаше и светлина, за да го намери. Заклатушка се през гората, стори му се, че прави кръг, че ще се върти, докато се хване на тясно. Краката му вече едва го държаха. Залиташе. Удряше се в дърветата и в помътеното си съзнание се видя седнал в канцеларията си, с боси крака, вдигнати на бюрото, и наклонена глава, докато сърбаше супата си. Доматена супа. Не, боб с бекон. От оная, вкусната, скъпата. На чийто етикет пишеше: „Да не се добавя вода“.