Дейвид Морел - Първа кръв

Тийзъл го разтърси:

— Попитах те, видя ли нещо? Я ела на себе си!

Разтърсването подейства като отварянето на изпусквателен клапан. Шингълтън изведнъж беше цял в движение и юмрукът му изсвистя покрай лицето на Тийзъл.

— Не ме пипай с гадните си ръце!

— Попитах те дали го видя.

— Казах ти, не!

— Нищо не си казал!

— Нищо — тъпо повтори Мич.

Погледнаха към него.

— Бързо, помогни ми! — каза Тийзъл и те го завлякоха в една дупка, обрасла по края с храсти и едно изсъхнало дърво, повалено откъм предния й край. Дупката беше пълна с вода и Тийзъл бавно се отпусна в нея, усещайки студа по гърдите и стомаха си.

Ръцете му трепереха, докато проверяваше дали в цевта на пистолета не беше влязла вода. Знаеше какво трябва да направи сега и това го поуплаши, но не виждаше друг начин и ако помислеше още малко, можеше да не се реши да го извърши.

— Стой тук при Мич — каза той на Шингълтън с пресъхнали уста.

Езикът му беше сух от няколко часа:

— Ако някой се зададе през тези храсти и не чуеш да ти се обаждам, че съм аз, застреляй го.

— Как така да стоя тук? Къде…

— Тук. Ако се опитваме да побегнем назад, откъдето дойдохме, той ще ни проследи. Можем да си спестим бягането и да се опитаме да свършим цялата работа тук.

— Но той е обучен да се бие в такива условия!

— Аз пък съм бил нощен патрул в Корея. Беше преди 20 години, но все нещо съм позапомнил. Може да съм по-бавен и да съм поотвикнал, но не чух да предлагаш нещо по-добро.

— Да стоим тук и да го чакаме. Нека той да тръгне към нас. Знаем, че ще тръгне. Готови сме да го посрещнем.

— Ами какво ще стане, когато се мръкне и той се изтърси отгоре ни, преди да сме го чули?

— Като се мръкне, ще се изтеглим.

— Точно така и ще вдигнем толкова шум, че няма да има нужда да ни вижда, за да ни застреля. Само ще трябва да се прицели към шума. Ти току-що го каза — обучен е на това и, бас ловя, че това ни е шансът. Ако правилно се досещам, той не очаква аз да изляза и да играя неговата игра. Той очаква да бягам, а не да нападам.

— Тогава идвам с теб.

— Не. Мич има нужда от теб тук. Докато пълзим двамата, ще вдигнем достатъчно шум, за да ни чуе момчето.

Имаше и друга причина да тръгне сам, но нямаше време да обяснява. И без това много изчакаха. Бързо изпълзя от дупката, наляво, покрай поваленото дърво. Калта под стомаха му беше толкова студена, че той трябваше да си наложи да се притиска към нея. Пропълзя няколко фута, спря, за да се ослуша, запълзя отново напред и всеки път, когато забиваше обувки в калта, за да се оттласне, калта издаваше жвакащи звуци и той се стягаше от напрежение. Жвакането толкова се усили, че той спря да използва краката си за опора и започна да се движи, гърчейки се напред, опрян на лакти и колене, като внимаваше да опази пистолета от калта. Капки вода се поръсваха по гърба му, докато се промъкваше през храстите. Спираше, ослушваше се и продължаваше да пълзи.

Шингълтън и без това нямаше да разбере другата причина, мислеше си той. Не Шингълтън беше началникът, поради чиито грешки бяха убити Орвал, Лестър, младият полицай, Уорд, Голт, двамата в хеликоптера и всички останали. Така че как можеше да разбере Шингълтън защо той не можеше да остави друг да умре заради него? Този път щеше да бъде или той, или момчето — и никой друг, както в началото на всичко това. И ако имаше други грешки, той сам щеше да плаща за тях.

Стрелките на часовника му показваха шест и половина, когато тръгна. Толкова се беше съсредоточил в движенията си и звуците около него, че, когато погледна пак часовника си, той показваше вече седем. Една катерица, която се катереше по едно дърво, го стресна, той помисли, че е момчето и едва не стреля. Притъмняваше отново, но не от облаците, а от настъпващата вечер, въздухът стана още по-студен и той затрепера, както пълзеше. Въпреки това ручейчета пот текнаха по лицето, по гърба и под мишниците му.

От страх. Горещото напрежение в ануса му. Адреналинът, който цъцреше в стомаха му. Господи, ако пропуснеше този шанс, нямаше да бъде от страх, че ще умре. За Бога, не. Дължеше го на Орвал. Дължеше го на останалите.

Седем и петнайсет. Беше се отдалечил доста, като пълзеше напосоки из гората, спираше и се вглеждаше продължително между дърветата и под храстите, за да види дали момчето не се крие там. Леки шумове го караха да подскача, шумове, които той не можеше да си обясни, пукане на някое клонче, което можеше да бъде причинено от момчето при наместването на пушката, за да се прицели, шум от листа, който можеше да означава, че момчето го заобикаля. Пълзеше бавно, борейки се с паническото желание да забърза и да свърши всичко по-бързо и се съсредоточаваше върху всичко около себе си. Момчето нямаше нужда от много голямо прикритие. Така че беше достатъчно малко невнимание от негова страна — да не провери някой храст, някой пън или някоя вдлъбнатина в земята — и това щеше да означава край. Би могло да стане толкова внезапно, че той нямаше да чуе трясъка от изстрела, който щеше да го убие.