Дейвид Морел - Братството на камъка

В първия момент Дру се усмихна, учуден от развръзката, но когато мишката изчезна, той се намръщи. Когато миналата вечер отиде в параклиса, в стаята нямаше дупка. Той огледа отвора в дървото и се зачуди какво да прави. Тази вечер, когато отиде отново на вечерня, ще трябва да помоли брата-домакин да му даде капан или някаква отрова. След като хванат мишката, домакинът може да използва неговите дърводелски инструменти, за да запуши дупката.

Но защо? — запита се Дру. С настъпването на есенните студове, мишката сигурно е дошла в манастира, за да потърси убежище, както направи и самият той преди време. Всъщност те бяха другари по съдба — той и мишката.

Мисълта му се стори смешна. Той и мишката. Той знаеше колко е опасно мишето нашествие — те можеха да изгризат всичко, дори електрическите кабели. Здравият разум му подсказваше, че ще бъде непрактично, ако пощади мишката.

Но тя го бе заинтригувала. Нейната смелост и освен това… нейната…

Безпомощност — помисли си той — Много лесно можех да я убия.

Не, никога вече. Дори и мишка.

Той реши да не я закача. Трябваше да опита. Дано да не предизвика дявола. Беше толкова самотен, че можеше да си позволи една шегичка.

Отец Хафър пребледня.

— Вие какво?

— Аз наистина вярвам, че оттеглянето ми от света е единственият ми шанс да се спася. В противен случай…

— Ако отхвърля молбата ви, ще бъда виновен за вашето самоубийство, така ли? За този непростим грях? За това, че ще отидете направо в ада? Абсурд!

— Но преди малко вие използвахте същата логика. Казахте, че ако ме приемете въпреки своите опасения, а аз погубя душата си, като наруша обетите, вие ще се чувствате виновен за това.

— А сега ще бъда виновен, ако не ви приема и вие се самоубиете, това ли искате да кажете? Но това е нелепо! Какво става тук? Вие с кого си мислите, че разговаряте? Опитах се да разгледам молбата ви с уважение, а вие се опитвате да ме обвините, че… Единственото нещо, което мога да направя сега, за да не разговарям с вас, е да изляза оттук.

— Но вие сте божи човек. Не можете да обърнете гръб на нищожество като мен.

Отец Хафър сякаш не чу думите му.

— А в този формуляр — той посочи сърдито към бюрото си — подозирам, че има нещо неточно. Пишете, че родителите ви са умрели, когато сте бил на десет години.

— Така е — Дру усети отново гърлото си сухо.

— Но тук липсват подробностите. Какво е станало с вас след това? Тук пише, че сте получил техническо образование в Колорадо, но същевременно сте изучавал и хуманитарни науки — логика, история, литература. В графата „професия“ вие пишете, че сте безработен. Как така? Би трябвало да имате все пак някаква професия независимо дали в момента сте на работа или сте безработен. Преди малко ви попитах, но не ми отговорихте. Не сте женен. И никога не сте бил. Нямате деца. Тридесет и една годишен — отецът вдигна формуляра от бюрото. — Сякаш сте сянка.

Дру се усмихна тъжно.

— Ето защо ще ми бъде лесно да се откажа от всичко в предишния си живот.

— „Докато всички се върнат отново и мъртвите възкръснат“ — погледна го свирепо отец Хафър. — Вие какво, имате проблеми със закона — това ли е всъщност мотивът ви? Мислите си, че картузианският орден ще ви даде сигурно скривалище? Искате да използвате църквата за…

— Не. Всъщност това, което искам да направя, е напълно в съответствие със закона. В най-висша степен.

— Стига. Загубих търпение. Това интервю ще свърши веднага, ако не…

— Искам да се изповядам.

— Какво?

— Ще разберете всичко след моята изповед.

Оказа се, че мишката търси убежище също като него. Той не я видя в следващите няколко дни и реши, че си е отишла. Но един студен дъждовен следобед, когато тъмни облаци бяха надвиснали ниско над земята и мокрите кленови листа падаха от дърветата, Дру отново усети движение. Той пак бе коленичил за молитва, но този път погледна към дупката и видя оттам да се подават носле и мустачки.

Остана неподвижен. Мишката подаде глава от дупката. Нослето й мърдаше, душейки наоколо за някаква опасност. Дру реши да не я плаши, затова се опита дори да не мига, любопитен какво ще прави.

Мишката се подаде малко от дупката, после още малко и Дру видя тънкото й телце. Очичките й шареха насам-натам. Още една стъпка и тя беше навън.

Сякаш не беше същата мишка. Макар и сива, козинката й беше станала някак безцветна, телцето отслабнало и Дру дори си помисли, че това е друга мишка. Припомни си предишните опасения, че мишката не е само една, а са цяло гнездо и отново се поколеба дали да не поиска от домакина нещо, за да реши проблема.