Дейвид Морел - Братството на камъка

— Разбира се, животът на отшелниците цели точно това. Оттегляне от света — каза отец Хафър и сви рамене. — Все пак, не е достатъчно само отрицателното ви отношение към света. Мотивите ви трябва да бъдат положителни. Да търсите, а не да бягате.

— О, аз наистина търся.

— Какво? — вдигна вежди свещеникът.

— Спасение.

— Един отговор, достоен за възхищение — отецът изтърси пепелта от цигарата си в металния пепелник. — И толкова лесно дойде на езика ви, сякаш беше готов. Отдавна ли сте религиозен?

— От три месеца.

— А преди?

Дру отново не отговори.

— Католик ли сте?

— Бях баптист. Родителите ми бяха много религиозни — като се сети как умряха, той почувства гърлото си сухо. — Често ходехме на църква. Аз приех тайнството на първото причастие, а вие знаете какво значи това. Станах войник на Бога — Дру се усмихна горчиво. — Поне така мислех тогава.

— А след това?

— Думата е „пропаднах“.

— Спазвахте ли великденските пости?

— От тринадесет години не.

— Знаете ли какво означава това?

— Щом не съм ходил на изповед и не съм се причестявал преди Великден, значи съм се откъснал от Бога. Самоотлъчил съм се.

— И сте изложил душата си на смъртна опасност.

— Затова и дойдох при вас. За да се спася.

— Имате предвид душата си.

— Точно така.

Те се изучаваха известно време. Свещеникът се наведе напред, постави лакти на бюрото, а в очите му сякаш просветна интерес.

— Разбира се… Да видим какво сте написал в този формуляр. Значи името ви е Андрю Маклейн.

— Съкратено Дру.

— Но ако приемем вашата молба, ще ви лишим от това име. Както и от всичко останало, което притежавате — кола, къща. Просто вашата самоличност ще изчезне. Ще бъдете никой. Съгласен ли сте?

Дру вдигна рамене.

— Е, какво значение има името? — още една горчива усмивка се появи на устните му. — Роза с друго име…

— Или без име — прекъсна го отецът, — ухае по същия начин. Но за носа на Господ бог…

— Ние, хората, не миришем като розите. Поне аз. Ето защо се обръщам към вас. За да се пречистя.

— На тридесет и една година ли сте?

— Точно така — Дру не лъжеше. Всичко, което бе написал във формуляра, беше вярно, защото знаеше, че свещеникът ще положи всички усилия, за да провери достоверността на данните.

— Но това са най-хубавите години от живота — каза отец Хафър. — Наистина малко преди тридесет и три, ако приемем, че на тази възраст човек открива себе си. Ще пропуснете всички възможности, които стоят пред вас в бъдеще. Няма да можете да изявите своите способности.

— Не мисля за това по този начин.

— Защо?

— Вече съм се изявил пълноценно.

— И какво?

— Не ми хареса.

— Предполагам, че искате да се усъвършенствате.

Дру се загледа в пода.

— Евентуално ще трябва — Отец Хафър изглеждаше разтревожен. — Но това сега няма значение. Имаме да обсъждаме и други неща. Нашите кандидати обикновено са преминали средната възраст, ако трябва да използваме по-деликатен израз, когато се обръщат с молба към нас. Разбира се много малко от тези молби биват…

— Удовлетворени. По-малко от петстотин в целия свят. А тук, в Щатите, само двадесет.

— Добре сте информиран. Повечето от тези мъже, ако трябва да назовем нещата с истинските им имена, са стари. Те са изоставили своите амбиции. Постигнали са, а някои не са, своите цели. Сега са готови да прекарат остатъка от живота си в уединение. Тяхното решение, макар екстремно, може да се приеме за нормално. Но вие — толкова млад, толкова силен. Жените без съмнение ви харесват. Помислили ли сте за това, че ще трябва да се откажете от женска компания?

— Вие сте се отказал.

— Не, аз съм се отказал от сексуални контакти, но не и от женска компания. Срещам се с много жени всеки ден. Сервитьорката в ресторанта, библиотекарката, секретарката на моя колега — психиатър. Всичко е абсолютно невинно. Видът на жените, макар че ме изкушава, прави клетвата ми за добродетелност да изглежда по-малко сурова. Но ако удовлетворим молба ви, вие никога повече няма да видите жена. Само мъже и то рядко. Подчертавам — до края на живота ви, тъй като вие искате да станете отшелник.

Вторият етаж на жилището, до който се достигаше по стълба от грубо издялани борови дъски, се състоеше от три части. В първата, която наричаха стаята „Аве Мария“, имаше дървена молитвена пейка с нетапицирана дъска за коленичене, поставена срещу малък олтар с разпятие на стената. До нея се намираше стаята за четене на свещените текстове, в която имаше само маса и стол. И накрая — стаята за спане, в ъгъла на която стоеше само една печка с дърва. Легло нямаше — само сламеник, дебел около два пръста и покрит с конопена завивка. Той беше дълъг около метър и осемдесет и широк около деветдесет сантиметра. Човек лесно можеше да го навие на руло и да го свали долу в работилницата, за да полегне и да си почине на него, когато се измори. И все пак стаите бяха необходими, за да се разделят отделните дейности. А като отиваше от работилницата в спалнята или обратно, обитателят на къщичката винаги минаваше през молитвената стая и според правилата, всеки път спираше и се молеше.