Дейвид Морел - Братството на камъка

Къщичката, една от двадесетте еднакви къщички в целия комплекс, бе на два етажа. На долния имаше работна стая, която беше снабдена е всичко, от което нейният обитател се нуждаеше за своите занимания през свободното си време. Някой от обитателите може би рисуваше в момента, или пък правеше скулптури, плетеше, а може би изработваше дърворезби. Или прекопаваше малката градинка, каквато имаше зад всяка къщичка. А сигурно имаше и такива, които отглеждаха рози.

Обитателят на тази къщичката, в която надникнахме, в момента усилено се занимаваше с гимнастически упражнения и съчиняваше стихове. Той знаеше, че не може да се концентрира, ако тялото му не е в добра форма. Всъщност в своя предишен живот той беше посветил голяма част от времето си, за да изучи основно принципите на Дзен-будизма, защото смяташе, че с помощта на това учение ще извиси духа си. Сега всеки ден в продължение на един час той вдигаше тежести, скачаше на въже, правеше гимнастика и упражняваше различните „ката“ — основните движения на едно от източните бойни изкуства. Той се упражняваше покорно, без да получава удоволствие от укрепването на физиката си, защото знаеше, че тялото е само инструмент на душата. Всъщност видим ефект от тези ежедневни тренировки почти нямаше. Тялото му бе слабо и аскетично. Не му достигаше протеин, който мускулите изискваха, за да се възстановят след изнурителните упражнения. Не ядеше месо. В петък бе само на хляб и вода. Някои дни изобщо не слагаше нищо в уста. Но дисциплината му даваше сила.

Заниманията му с поезия бяха подчинени на друга цел. През първите месеци той се изкушаваше да опише мотивите за своето идване тук, да излее болката си, да се пречисти. Но желанието му да забрави беше по-силно. За да намали напрежението, което отчаяната нужда да изрази по някакъв начин чувствата си пораждаше, той реши да пише „хайку“. Този избор бе свързан с пристрастието му към учението Дзен.

Избра теми, несвързани с нещата, които го разстройваха — песента на птиците, диханието на вятъра. Но естеството на „хайку“, кратката и изчистена форма, която трябваше да постигне, го караха непрекъснато да се стреми да сбива и изчиства изказа си, докато накрая той само седеше и се взираше безпомощно в белия лист пред себе си. Тогава реши да опита да пише сонети. Колебаеше се между Шекспир и Петрарка, всеки от които имаше различен ритъм, но и двамата създаваха перфектно съчинение само в четиринадесет реда. Тази трудна задача го погълна целия. Много повече го интересуваше как пише, а не какво пише. Пишеше за по-маловажни неща и успя да забрави онова, което го тревожеше. Пишеше толкова добре, колкото можеше, без да се възгордява, а с отговорност към задачата, която си е поставил. Знаеше, че красноречието му убягва. Вероятно в някоя друга къщичка някой друг обитател също като него се занимаваше с поезия. Може би той създаваше толкова прекрасни сонети като Шекспир и Петрарка.

Но това нямаше значение. Нищо, с което хората тук се занимаваха — поезия, рисуване, скулптура — нямаше значение. Когато мъжете, които са ги създали умираха, погребваха ги в анонимни, неозначени гробове, а нещата, които оставяха след себе си — дрехите, вещите, сонетите, дори въженцата за скачане изчезваха. Все едно, че никога не са съществували.

Психиатърът, както трябваше да се очаква, беше свещеник. Носеше традиционния черен костюм с бяла якичка. Лицето му имаше сивкав цвят и беше прорязано от няколко дълбоки бръчки. Той запали цигара и погледна Дру.

— Осъзнавате сериозността на молбата си, нали?

— Обмислил съм я най-внимателно.

— Кога взехте това решение?

— Преди три месеца.

— И чакахте…?

— До днес. Исках да обмисля всички последствия. Естествено, трябваше да бъда сигурен.

Свещеникът смукна от цигарата си и замислено загледа Дру. Името му бе отец Хафър. Наближаваше петдесетте. Късата му коса бе със същия сивкав цвят като лицето. Той издуха всмукнатия дим и направи загрижен жест с ръка.

— Естествено. Но другата страна на въпроса е, как можем ние да бъдем сигурни? За сериозността на вашето решение? За вашата решимост и твърдост?

— Не можете.

— Ето в това е проблемът.

— Но аз мога. Това е нещо, от което имам нужда. Аз се отрекох.

— Заради какво?

— Не „заради какво.“

— Моля?

— От какво? — Дру посочи с глава бостънската улица, шумът от която нахлуваше през прозореца на енорийската канцелария.

— От всичко? От целия свят?

Дру не отговори.