Дейвид Морел - Братството на камъка

Изведнъж прекрасният свят рухна. Телефонен звън ги върна към жестоката действителност. Дру се извъртя и се втренчи в телефона на нощното шкафче. „Не! Още не! Имаме толкова неща да си кажем! Исках да…“

Телефонът отново иззвъня. Усети тялото на Арлийн да се изопва до неговото. „Но аз не съм готов! Не можеха ли да ни оставят още няколко часа да бъдем заедно?“

Третото иззвъняване разкъса напрегнатата тишина.

— По-добре да го вдигна — каза Арлийн. — Може би някой съсед е видял, че свети и е решил да се увери, че съм се върнала. Нали не искаш да нахълтат ченгетата да проверяват за крадци.

Той кимна отчаяно.

— Ало? — тя вдигна слушалката. Погледът й угасна. — Не познавам такъв… О, да, разбирам. След като ми обяснихте.

Арлийн закри с ръка микрофона. Нямаше нужда Дру да пита кой е.

— Някакъв мъж иска да говори с теб. Не знам как е разбрал, че си тук. Казва, че ти предлага избор. По-лесния вариант или…

— Ясно.

Като се опитваше да скрие неприятното предчувствие, Дру взе слушалката.

— Ало?

— Братко Маклейн — гласът беше дълбок и равен. Дру си представи как би звучал по време на служба. — Искаме да знаем какво се случи с отец Станислав. Той не се яви на уговорената среща. Знаем, че отиде при вас със задача да ви вербува. Трябва да ни кажете какво направихте с него. И с пръстена.

Всичко се завъртя пред погледа му.

— Не мога да говоря за това по телефона.

— Разбира се. Да се срещнем след петнадесет минути. При арката на площад Уошингтън. През няколко сгради е.

— Ще бъда там.

— Знаем, че ще дойдете. Сигурни сме, че ще искате да изясним недоразумението, каквото и да е то.

— Точно така. Недоразумение — преглътна Дру и затвори.

Пресегна се за дрехите.

— Кой беше? — запита Арлийн.

Той си облече ризата и си обу панталона.

— Кой?

— Братството.

Тя потръпна.

— Искат да знаят какво се е случило с отец Станислав. Да се срещнем. На площад Уошингтън.

— Не можеш да рискуваш!

— Знам.

Дру я прегърна. Притисна я до себе си и почувства нежния допир на голото й тяло до своето.

— Ако решат да ме разпитват с техните методи, няма начин да не изкопчат от мен кой уби отеца. Беше Джейк, не аз. След като ме убият, ще започнат да преследват Джейк, а може би и теб. Не мога да им позволя да ти причинят болка. О, боже, обичам те.

Арлийн се притисна обезумяла в него.

— Къде ще отидеш?

— Не мога да рискувам да ти кажа. Ако решат да те разпитват с медикаменти…

— Ще дойда с теб.

— И ще разберат, че си замесена — Дру поклати глава. — Ще те убият.

— Не ме интересува!

— Но мен ме интересува!

— Бих отишла навсякъде с теб.

— Например в ада? Живей живота си. Той е най-големият дар. Моля те, приеми го.

Тя го целуна, като хълцаше през сълзи.

— А кога ще…

Дру разбра.

— Ще се видим отново? Някой ден по време на великите пости.

— Коя година?

Дру не знаеше. Вкопчи се отчаяно в нея като удавник за сламка. След това я пусна. И тръгна.

Египет. На изток от Кайро, на запад от Нил.

Дру скиташе из Нитрийската пустиня, където през 381 година от н.е. първите християнски отшелници, бягащи от Рим, са сложили начало на монашеството. Доста трудно се бе добрал до тази пустош. Без пари и паспорт, преследван от Братството, трябваше да впрегне цялото си умение, сила и решителност. Мъчителното пътуване бе продължило шест месеца. Ето защо, докато прекосяваше напуканата от слънцето гола земя загледан в скалния масив в далечината, където имаше намерение да установи килията си, почувства голямо облекчение. Като че товар падна от плещите му. Беше далеч от хората, от ужасите на цивилизацията, нямаше да се тревожи повече за живота на Арлийн. Оставаше му да мисли само за спасението на душата си.

Намери една пещера между скалите. Наблизо имаше изворче, а най-близкото село, откъдето можеше да си купува продукти, беше на един ден път от нея. Върна се към старите си навици от манастира — след залез слънце си казваше тихо вечерните молитви, сутрин си припомняше утринните служби, като произнасяше своята партия в една въображаема меса. През останалото време се отдаваше на медитация.

Рядко виждаше хора в далечината. В такива случаи винаги се скриваше в килията си. На всеки шест седмици — опитваше се да издържи колкото може по-дълго — му се налагаше да се върне към цивилизацията, когато отиваше в селото за храна. Тогава го обземаше силно безпокойство, говореше с продавачите само колкото да си поиска продукти, а те от своя страна също не го предизвикваха към разговор, въпреки че обикновено бяха много приказливи. Този висок, слаб, загорял от слънцето мъж с хлътнали очи, коса, спускаща се по раменете, дълга брада и целия в дрипи, несъмнено беше светец. Те му оказваха нужното уважение без да се натрапват.