Дейвид Морел - Черна вечер

Тя се усмихва, успокоена от присъствието ми. Но все още няма сили да ми отговори.

— Мамо, моля те. Знам какъв шок си преживяла. Но ти трябва да ми помогнеш. Трябва да ми кажеш къде са, къде да ги търся.

— Кукли — прошепва тя.

Побиват ме тръпки.

— Какви кукли, мамо? Да не би тук да е дошъл мъж с кукли? Или самият той е изглеждал като кукла? Бил е маскиран като кукла, така ли?

Твърде много въпроси. Тя само примигва.

— Моля те, мамо, кажи ми. Къде са Мег и Сара?

— Кукли — пак прошепва тя.

И отново, както когато виждам непокътнатата сатенена покривка на леглото на Сара, ме обзема предчувствие, започвам да се досещам какво е станало, но не мога, не искам да повярвам, че това е възможно.

— Да, мамо, куклите — казвам на глас, като отхвърлям подозрението си. — Моля те, кажи къде са Мег и Сара.

— Ти вече си голямо момче. Трябва да спреш да се държиш като дете. Сега, когато баща ти го няма, ти си мъжът в тази къща. Трябва да бъдеш смел.

— Не, майко. — Поклащам глава, усещам болка в гърдите.

— Чака ни много работа; повече, отколкото се полага на едно дете. Но нямаме избор. Трябва да приемеш, че Бог е решил да вземе баща ти от нас, че сега ти си единственият мъж, на когото мога да разчитам.

— Не, майко.

— Вече си мъж и трябва да зарежеш детските игри.

Изправям се несигурно и се подпирам на касата на вратата, по бузите ми се стичат сълзи и мокрят ризата, която тъкмо е започнала да изсъхва от дъжда. Избърсвам очи, виждам майка ми, която е протегнала усмихнато ръка към мен, отстъпвам ужасен назад в коридора, слизам със залитане по стърбите на долния етаж, минавам през всекидневната и през кухнята, спускам се в мазето, прецапвам през млякото до кукленската къща и намирам вътре сгънато на две тялото на Сара. Мег е навряна в ракитовия кош. Играчките не са били изсипани на пода от дъщеря ми, били са извадени, за да се освободи място за трупа на жена ми. Коремите и на двете са разпорени и напълнени с дървени стърготини, очите им са изцъклени като на кукли.

Полицаите тропат по задната врата на къщата, блъскат я, крещят да им отворя, но аз не мога да помръдна. Те разбиват вратата, застават на входа на мазето и се взират надолу към мен, а от гумените им дъждобрани се отцежда вода.

— Млякото — казвам им аз.

Гледат ме с недоумение. Оставам на мястото си, заслушан в почукването на дъждовните капки по стъклата на прозорците, а полицаите слизат долу и виждат мъртвите тела, после се качват в стаята на майка ми. Когато се връщат отново при мен, повтарям: „Млякото“, но те все още не разбират.

— Тя ги е убила, то е ясно — казва единият от тях. — Но защо е това мляко?

Едва когато разпитват съседите надолу по пътя и научават как майка ми е закупила от тях бидони с мляко, как е настоявала да ги отнесе сама да колата си и как се е измъчила при пренасянето им, едва след като откриват празните бидони и ножа в един бокс в обора, успявам да им отговоря:

— Млякото. Кръвта. Имало е много кръв. Тя е искала да се отърве от нея, затова я е отмила с мляко, заличила е кръвта, но е продължила да излива мляко. Нали разбирате, имало е толкова много кръв.

Тази есен дойдох със семейството си да живея в провинцията, в къщата на майка ми, дома, в която съм израснал. Разхождам се из селото, обзет от удивление, защото нищо не се е променило и все пак всичко е различно — вече съм възрастен и виждам нещата под друг ъгъл. Чувствам се така, сякаш съм тук хем сега, хем тогава, едновременно със съзнанието на момче и на мъж.

През следващите десет години не написах нито един разказ. За сметка на това, след като завърших „Първа кръв“ през 1971, написах няколко различни по жанр книги: „Заветът“ — роман за преследване, „Тотемът“ — роман на ужаса без свръхестествени елементи и „Последна заря“ — исторически уестърн. Междувременно продължавах да преподавам в университета. Нямах време за къса проза. Нито енергия — всеки опит да напиша разказ ми костваше отчайващи усилия и завършваше с провал. Накрая, през 1981 година, направих пробив в творческия си застой със „Съдружници“. Вдъхновение за този разказ почерпих от един студент от горния курс, който беше разтревожен от перспективите си за работа. В последствие се оказа, че тревогите му са били напразни, но той ме наведе на мисълта за крайностите, до които може да прибегне един висшист, за да си намери работа.

Несъмнено беше коравосърдечно, но просто нямаше друг начин. Макензи прекара месеци наред в обмисляне на алтернативни решения. Направи опит да откупи дяла на съдружника си, но Долан не се съгласи. Е, не точно. Първоначално се изсмя на предложението му: „Няма да ти доставя това удоволствие.“ А когато Макензи продължи да настоява, отговори: „Добре, съгласен съм. Но ще ти трябват един милион долара.“ Със същия успех би могъл да поиска и десет. Макензи не можеше да събере цял милион, нито дори половин или четвърт, и Долан много добре знаеше това.