Не. Когато заставам пред отворената врата на нейната спалня, виждам на жълтеникавата светлина от коридора, че вътре е само тя, дребното й тяло е проснато на леглото.
— Мамо? — Възнамерявам да добавя „Къде са Мег и Сара?“, но не го правя. Забелязвам, че едната й обувка е на пода, а другата виси, наполовина изута от крака й. И двете са кални. По памучната й рокля има кръв. Тя е разкъсана, косата й е разрошена, лицето — окървавено. Разранените й устни са подути.
Толкова съм потресен, че за няколко секунди губя дар слово. Накрая успявам да промълвя: „Господи, майко!“ и сякаш думите задействат в мен някаква пружина, която ме подтиква да се доближа до нея. Тогава виждам, че очите й са отворени и се взират невиждащо в тавана и чувам как си поема дъх, като вдишва рязко и с мъка, а после издишва бавно.
— Майко, какво се е случило? Кой ти стори това? Къде са Мег и Сара?
Но тя не ме поглежда, а продължава да се взира безмълвно в тавана.
— За бога, мамо, отговори ми! Погледни ме! Какво се е случило?
Нищо. Очите й не помръдват. С изключение на мъчителните вдишвания, тя е неподвижна като статуя.
Мислите ми са истерични. Несвързани, противоречиви. Трябва да открия Мег и Сара. Сигурно са някъде тук, пребити като майка ми. Или нещо по-лошо. Трябва да ги потърся. Къде? Не мога да оставя майка ми сама. Когато се съвземе, тя също ще изпадне в истерия, ще бъде изплашена, ще изпитва адски болки. Как изобщо е успяла да се добере до леглото?
В стаята й няма следи от борбата, която изглежда, е водила с нападателя си. Значи тя се е провела някъде другаде и после майка ми е допълзяла дотук. Едва сега забелязвам кървавата диря, която започва от стълбите в дъното на коридора и стига до леглото в нейната стая. Кой е извършил това? Къде е той? Кой би пребил една побеляла, сбръчкана, болна от артрит старица? И защо, за бога, ще го прави? Представям си как са я болели възпалените стави, докато се е борила с нападателя.
Може би той все още е в къщата и ме дебне.
Освен празнотата в стомаха си, сега усещам страх, горещ и пулсиращ; страхът ме кара да обезумея и без да се замислям, сграбчвам бастуна, който майка ми не използва, но държи винаги до леглото си, запалвам лампата и отварям със замах вратата на стенния гардероб. Започвам да ръчкам и удрям износените дрехи, като ръмжа ожесточено.
Няма никой. Под леглото. Никой. Зад вратата. Никой.
По същия начин претърсвам всичките стаи на този етаж, като се треса от ужас и непрекъснато проверявам дали някой не дебне зад гърба ми, стискам бастуна и го размахвам в гардероби, под легла, зад врати, със сила, която несъмнено би строшила човешки череп. Не откривам никой.
— Мег! Сара!
Никакъв отговор, в тази поглъщаща звуковете къща не се чува дори ехо.
Няма тавански помещения, само малко празно пространство под покрива, където човек би могъл да пропълзи, но капакът на отвора към него е замазан от години. Не забелязвам следи от насилствено влизане. Никой не се е качвал горе.
Спускам се тичешком по изцапаните с кръв стълби и си мисля какви болки е изпитвала майка ми, докато е пълзяла нагоре по тях. Претърсвам стаите на долния етаж със същото отчаяно старание. Проверявам в тоалетната. Зад дивана и столовете. Зад завесите на прозорците.
Никой.
Заключвам предната врата, така че ако нападателят е отвън, в бурята, да не може да влезе и да ме изненада в гръб. Спускам всички щори и дърпам всички завеси. Дъждът потропва настоятелно по прозорците.
Извиквам отново имената на Мег и Сара. „Полицията. Майка ми. Доктор.“ Грабвам слушалката на стария телефон от стената до стълбището, обзет от страх, че онзи психопат може да е прерязал кабела отвън. Слава богу, има сигнал. Започвам да въртя ръчката.
Казаха, че идват. С доктор. Казаха да не мърдам от мястото си. Но аз не мога. Мег и Сара. Трябва да ги открия. Знам, че не са в залятото с мляко мазе, защото няма къде да се скрият. Предишната събота изхвърлихме всички кашони и варели, както и бурканите от рафтовете, оставихме само кукленската къща и играчките от детските ми години.
Под стълбището. Забравил съм да проверя под стълбището. Слизам на бегом в мазето и нагазвам разтреперан в млякото, но там има само паяжини — досущ като онези, които почистихме миналата събота. Тръгвам обратно нагоре и погледът ми се спира на задната врата, през която влязох, когато се прибрах. Виждам дръжката й съвсем ясно, сякаш я гледам през телескоп. Тя помръдва, или поне така ми се струва. Паникьосан от мисълта, че маниакът може да нахлуе в къщата, аз се втурвам и заключвам и двете врати — входната и тази за обора.
Читать дальше