Дейвид Морел - Черна вечер

Най-накрая той стигна до финалното изречение на последната страница, обобщи бележките си, подаде ми разказа и каза:

— Това е всичко, на което мога да те науча.

Нощното небе, което се виждаше през прозореца зад гърба му, беше започнало да просветлява. Запяха птици. Скоро щеше да се зазори. Бях изгубил представа за времето, омагьосан от познанията на Клас. Сега, когато дискусията беше свършила, усетих умора. Благодарих му и си тръгнах, но въпреки че бях изморен, когато се озовах на улицата, преливах от въодушевление. Спомням си всичко съвсем ясно, защото през онази нощ разбрах, че от мен ще излезе писател.

Какво стана с „Ловецът“? Разказът така и не бе публикуван. От списанията, на които го предложих, ми отговориха, че бил твърде тягостен (въпреки че днес вероятно ще бъдат на друго мнение). Опитвах в продължение на година. Едно списание забави отговора си толкова дълго, че се обнадеждих, но един ден получих разказа си обратно — смачкан, оръфан, с петна от кафе, — придружен от бележка, която ме информираше, че списанието било фалирало и някой намерил ръкописа ми, захвърлен в едно чекмедже. Това не ме обезсърчи, но най-накрая зарязах „Ловецът“, защото вече бях започнал да пиша нов разказ. Всъщност роман. За бивш командос, ветеран от войната във Виетнам, въвлечен в смъртоносен дуел с шерифа на едно градче, който пък е бивш морски пехотинец и ветеран от войната в Корея. Основната тема в романа бе бездната, която разделяше поколенията. Разглеждах разликите между петдесетте и шейсетте години, между Корея и Виетнам, между ястребите и гълъбите и проблема за програмирането на мозъците. Нарекох го „Първа кръв“. Посветих го на Филип Клас и на литературния му псевдоним Уилям Тен, защото както великодушният учител, така и даровитият белетрист, обединени в една личност, бяха помогнали за създаването му. Изпратих романа на Джофри Хаузхолд. Той ми отговори с учтиво писмо, че действието било твърде напрегнато.

„Ловецът“ не е включен в този сборник. Въпросният разказ има голяма стойност за мен, но не смятам, че е достатъчно добър — това е творба на един начинаещ писател. А и някои читатели могат погрешно да решат, че е повлиян от романа „Избавление“, въпреки че е написан преди него. Ето защо предпочитам да го запазя за себе си. Но мисля, че разказите, които са включени тук по реда на написването им, са издържали проверката на времето. Тези мрачни, пълни с напрежение истории са съвсем различни от международните ми трилъри. В тях няма да откриете шпиони и световна интрига. Ще откриете смразяващи емоции — страх и тръпка. Порът продължава да се мята из моята психика. Това са някои от неговите дири.

„Капка след капка“ е първият ми публикуван разказ и като такъв, въпреки ужасяващото си съдържание, има голяма сантиментална стойност за мен. Започнах романа „Първа кръв“ през 1968 година в Пенсилвания, но лекциите, учителската практика и дисертацията ми върху Джон Барт забавиха процеса на написването му. Този процес се забави още повече, когато се дипломирах и се преместих в Айова, където по-голямата част от времето ми беше заета с преподаване, подготовка на лекции, студентски конференции, факултетски събрания и с останалите ми задължения като асистент по американска литература в тамошния университет. В края на краищата завърших романа през лятото на 1971. Но вместо да се чувствам изтощен, аз преливах от енергия и незабавно се захванах с написването на разказа, който сега ще прочетете. Това е една от малкото истории, които са ми се явявали под формата на сън. Когато се събудих, изтичах до пишещата машина и го напечатах на един дъх.

Тази есен дойдох със семейството си да живея в провинцията, в къщата на майка ми, дома, в който съм израснал. Разхождам се из селото, обзет от удивление, защото нищо не се е променило и все пак всичко е различно — вече съм възрастен и виждам нещата под друг ъгъл. Чувствам се така, сякаш съм тук хем сега, хем тогава, едновременно със съзнанието на момче и на мъж. Усещането за двойнственост е толкова силно, толкова объркващо, че ме подтиква да творя отново, да се опитам да го нарисувам, да скицирам железарския магазин, варелите с жито отпред, двете еднакви четвъртити колони, крепящи надвисналия отгоре балкон, на който седят съсухрени мъж и жена с восъчнобели лица от приюта за стари хора на втория етаж, полюляват се и ме наблюдават. Те изглеждат същите старци, които помня като момче, дървото на колоните и балкона е също толкова напукано.