Дейвид Морел - Черна вечер

А сега бе объркал човека. Явно мъжът, с когото трябваше да се срещне, бе решил, че това е капан и не бе дошъл. Макензи се накани да си тръгва, но русият се обърна.

— Почакай за момент, Боб.

Макензи примигна.

— Господин Смит?

— Можеш да ми викаш Джон. — Усмивката на младежа разкри ослепително белите му зъби. Той протегна пакетчето в ръката си към по-възрастния мъж. — Фъстъци, Боб?

— Не, благодаря…

— Хайде, вземи си — подкани го русият.

Макензи си взе един фъстък. Стори му се безвкусен.

— Така, така. Успокой се малко. Нали не възразяваш, че ти викам Боб?

— Не, поне докато приключим с тази работа. Знаеш ли, представях си те по-различно.

— Аха — кимна другият. — Очакваше някой костюмиран мускулест тип с белег на лицето.

— Е, не точно…

— А вместо това виждаш младеж, облечен така, сякаш ще ходи на сърф. Разбирам те напълно. Изпитваш разочарование. — Той повдигна иронично вежди. — Само че днес нищо не е такова, каквото изглежда. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм завършил бизнес мениджмънт? Но колкото и да се опитвах, не можах да си намеря работа по специалността и реших да се занимавам с това .

— Искаш да кажеш, че ти е за първи път?

— Спокойно, Боб, не казвам такова нещо. Знам как да си върша работата, не се тревожи. Виждаш ли тези маймуни?

— Не разбирам… Какво…

— Погледни ги.

Макензи се обърна озадачен към клетката. На едно дърво видя маймуна, която мастурбираше.

— Нямах предвид тази, Боб. Гледай сега!

Младежът хвърли през решетките няколко фъстъка и всички маймуни се втурнаха към тях, като се блъскаха и удряха.

— Виждаш ли, те са досущ като нас. И ние се избиваме за фъстъци.

— Всичко това е много интересно, но…

— Добре, разбирам, че си нетърпелив. Просто се опитвах да бъда общителен, но всички бързат ли, бързат. — Той въздъхна. — Какъв е проблемът, Боб?

— Моят съдружник.

— Краде от касата?

— Не.

— Спи с жена ти?

— Не.

Младежът кимна:

— Разбирам, Боб.

— Наистина ли?

— Разбира се. Толкова е просто. „Брачният синдром“, така му викам.

— Какво?

— Все едно си женен за съдружника си, като ти го ненавиждаш, а той не е съгласен да ти даде развод.

— Невероятно.

— Моля?

— Прав си. Наистина разбираш.

Русокосият сви рамене и замери с фъстък маймуната, която бе мастурбирала преди малко.

— Боб, аз съм специалист по човешката душа. За теб е без значение как ще го направя, нали така?

— Да, стига да…

— … изглежда като злополука. Именно. Спомняш ли си каква сума ти назовах по телефона?

— Десет хиляди долара.

— Половината сега, останалото после. Носиш ли парите?

— Пликът е в джоба ми.

— Не, не ми го давай веднага. Остави плика в онзи боклукчийски кош. След няколко секунди ще отида да изхвърля в него празното пакетче от фъстъци и ще го взема.

— Казва се Патрик Долан.

— Инструкциите са при парите, нали?

— Ти пожела така.

— Тогава няма за какво да се тревожиш, Боб. Ще ти се обадя.

— Хей, почакай малко. Каква е гаранцията ми…

— Че няма да те измамя? Че няма да те изнудвам? Боб, ти наистина ме изненадваш. Това не би било добър бизнес.

Долан излезе от железарския магазин. Следобедното слънце препичаше ужасно. Той избърса с ръка потта от челото си и присви очи. В пикапа му имаше някой.

Един младеж, който ядеше чипс. Рус, с приятна външност. Облечен в спортен екип.

— Мамка му…

Долан пресече паркинга и отвори със замах вратата на пикапа.

— Хей, приятел, това е моят…

Широката усмивка на младежа го свари неподготвен.

— Здрасти, Пат. Искаш ли чипс?

Долан зяпна. От челото му отново шурна пот.

— Моля?

— Като гледам как се потиш, май ти е нужна повечко сол. Хайде, Пат, вземи си чипс.

Долан стисна челюсти и изръмжа:

— Навън.

— Какво?

— Излизай от пикапа, или ще те изхвърля насила от него.

Русокосият въздъхна разочаровано. После свали малко ципа на горнището си, така че Долан да види револвера в кобура под мишницата му.

Стомахът на пълния мъж се сви. Той пребледня и отстъпи паникьосано назад, зяпнал от изненада.

— Какво, по дяволите…

— Спокойно, Пат.

— Слушай, човече, имам само двайсет долара.

— Аз не съм крадец. Качи се в пикапа, просто искам да поговорим.

Долан се озърна уплашено. Никой не гледаше към тях. Зачуди се дали да не побегне.

— Не се опитвай да избягаш, Пат.

Облекчен, че решението е взето вместо него, Долан побърза да се качи в колата. Чипсът, който си взе по настояване на младежа, му се стори безвкусен. Изпотеният гръб на ризата му залепна за седалката. Погледът му непрекъснато се стрелкаше към кобура под горнището на другия.