Дейвид Морел - Черна вечер

Прости ми за мъката, която нашата смърт ще ти причини, но тя е необходима. Трябва да ми повярваш. Ние сме изпълнени с очакване. Нетърпеливи сме. Това, което ще направя, не е в резултат на отчаянието.

Обичам те, Бен. Знам, че това звучи странно. Но е истина. Обичам те, защото сме другари по нещастие. Защото си скромен и добър. И страдащ. Може би моят дар ще облекчи болката ти. Когато четеш това, Бетси и аз вече няма да изпитваме болка. Но в последния си час ние се молим за теб. Желаем ти да намериш утеха. Бог да те благослови, приятелю. Бъди щастлив.

Следваха подписите на Брайън и Бетси.

Грейди простена. Сълзите му закапаха по писмото, размивайки мастилото на последните думи, като замазаха подписите на приятелите, които така ужасно му липсваха.

Докато четеше писмото, Джеф Крейн все повече се намръщваше. Той го прочете отново и после още веднъж. Най-накрая се облегна на стола си и издиша сдържания до този момент въздух.

Грейди седеше замислен срещу него.

— Господи! — възкликна Крейн.

— Съжалявам, че те събудих — каза Грейди. — Изчаках, колкото можах, поне докато се разсъмне, преди да ти се обадя вкъщи. Наистина си мислех, че вече си станал. Исках да съм сигурен, че ще отидеш направо в службата си, а не на някакво разследване. Предполагах, че ще искаш веднага да видиш това писмо.

Крейн изглеждаше объркан.

— Да го видя веднага? Разбира се. Нямах това предвид, като казах „ужасно начало на деня“. Нямах предвид себе си. А теб, Бен. Аз ти съчуствам. Боже мой, направо съм изненадан, че си чакал чак до зори. На твое място щях да съм позвънил на мой приятел… надявам се, че ти ме смяташ за такъв… веднага.

Грейди потрепера.

— Не изглеждаш много добре. — Крейн се изправи и посегна към една стъклена каничка с кафе. — По-добре да изпиеш още една доза от това. — Той напълни отново чашата на Бен.

— Благодаря. — Ръцете на Грейди трепереха, когато вдигна чашата с димящо кафе. — Писмото, Джеф. Какво мислиш за него?

Крейн се подвоуми.

— Единият извод е: с подписа си Бетси доказва, че е съгласна с плана на Брайън. Не е било убийство и самоубийство, а двойно самоубийство. Просто Бетси се е нуждаела от малко помощ.

Грейди се взираше в чашата си.

— Вторият извод е, че в писмото има празноти. Брайън настоява, че е необходимо да остави в лагера бележката, която касае теб, но не обяснява защо. Разбира се, той пише, че иска да видиш мястото. Но нали, след като разбереш, че ти го е оставил в наследство, ти така или иначе ще трябва да отидеш да го видиш. Не е било необходимо да те принуждава да видиш телата им.

— Освен ако… — На Грейди му бе трудно да говори. — Да предположим, че бъда толкова отвратен, та последното нещо, което ще искам да направя, е да видя къде Брайън е застрелял Бетси и себе си. Ами ако реша да продам мястото, без изобщо да го видя? Истината е, че аз не искам този лагер. Може Брайън да се е страхувал от това, така че е оставил бележката, за да е сигурен, че ще се кача дотам.

Крейн сви рамене.

— Може и да е така. Той ти пише, че иска да видиш мястото, защото е… — Джеф плъзна пръст по редовете на писмото. — Специално. „То утешава.“ Но отказва да ти каже как. Пише, че се страхува да не събуди надежди, които няма да се осъществят.

— Мислех за това през цялото време, докато карах насам. — Гърлото на Грейди се сви. — Очевидно Брайън, Бетси и онези десет души, които загинаха при автомобилната катастрофа, са считали лагера за убежище. Като частен клуб, отдалечен от света. Красиво място, където са можели да се подкрепят един друг. Може би Брайън е чувствал, че ако хвали твърде много лагера в писмото си, ще бъда разочарован, че мястото не е било от такава важност като компанията му. А в същото време лагерът е специален. Той наистина е красив. Затова ми го оставя. Може би Брайън се е чувствал виновен, че никога не ме е включвал в групата. Може би се е надявал, че аз ще образувам моя собствена група. Кой знае? Бил е в стрес. Не е бил напълно адекватен.

— И така, какво ще правиш с него?

— С кого?

— С лагера. Каза, че не го искаш. Наистина ли си толкова отвратен, че не възнамеряваш да се върнеш там, а да го продадеш?

Грейди сведе очи. Известно време той остана мълчалив.

— Не знам. Ако ми беше подарил нещо друго — да кажем часовник, — щях ли да го захвърля, защото не искам да ми напомня за него? Или щях да го ценя?

Два дни по-късно Ида Рот помогна на Грейди да направи своя избор. Не че бе имала такова намерение. Случи се на гробището.