Дейвид Морел - Черна вечер

— Научих някои имена. Кажи ми дали ти звучат познато. Дженинкс. Матсън. Рандъл. Лангли. Бек.

Грейди се съсредоточи.

— Не ми изплува ничие лице. Не съм срещал никой от тях. Или поне не са ме впечатлили с нищо, за да си ги спомням.

— Не съм изненадан. Те не са… Те не… живеят в Бозуърт. Всичките са от близки градчета, разположени на запад между Бозуърт и Питсбърг.

— Тогава защо са важни? Не схващам връзката.

— Всички са умрели миналия четвъртък.

— Какво?

— След като приключихме огледа в лагера на Брайън, се върнахме в управлението. Там продължихме да говорим за случилото се. Един от хората ми, който не беше на огледа, подскочи при споменаването на Брайън и Бетси Рот. Каза ми, че е чувал тези имена и преди. По-точно миналия четвъртък. По време на най-злощастната автомобилна катастрофа, която някога е разследвал. Имало десет убити. Всичките в един фургон. Един автомобил спукал гума, шофьорът загубил контрол и се блъснал в тях. При разследването се установило, че всички жертви във фургона се били отправили да празнуват Четвърти юли в планината. В някакъв лагер. Затова исках да говоря с теб. Лагерът е бил собственост на Брайън и Бетси.

Грейди стисна слушалката толкова силно, че ръката му се схвана.

— И всичките десет са загинали?

— Те се срещнали на някакво сборно място, оставили колите си и продължили с фургона — поясни Крейн.

„Още една проклета катастрофа! — помисли си Грейди. — Точно както при Хелън и Джон!“

— Така че, воден от инстинкта си, проведох няколко телефонни разговора — продължи Крейн. — С роднините на жертвите. От тях научих, че Брайън и Бетси доста са обикаляли. Те не са ходили на срещи на скърбящи само в Бозуърт. Посещавали са всички околни градчета. Спомняш ли си, когато в лагера се чудех за онези фотографии в малката постройка? Ти я нарече гробница. А аз изказах предположението, че щом на две от тях са мъртвите деца на Брайън и Бетси, това може да се окаже следа и че навярно другите снимки са също на умрели деца.

— Спомням си.

— Е, добре, бил съм прав. Всяка една от семейните двойки, загинали в онази катастрофа, са загубили децата си преди няколко години. Определението ти за онази постройка се оказа правилно. Тя е била гробница. Според роднините родителите са поставили снимките над камината. Палели са свещи. Молели са се. Те…

— Какъв кошмар! — възкликна Грейди.

— Ти знаеш повече за този кошмар отколкото аз бих могъл да си представя. И онези дванайсет души — също. Нещо като частен клуб, отдаден на скръбта. Може би затова Брайън е загубил контрол. Може би е застрелял Бетси и после себе си, защото не е можел повече да понася болката.

— Може би. — Грейди потръпна.

— Онези юноши от снимките — двамата във военна униформа — те са загинали във Виетнам. Виждаш ли от колко отдавна е тази история.

„Имам чувството, че трае от векове“ — помисли си Грейди.

— Главното е, че вече разполагаме с някакво обяснение — каза Крейн. — Брайън и Бетси са се приготвили за обичайната среща през уикенда. Но този път тя не се е състояла. Прекарали са уикенда в тъжни размисли, изпаднали са в депресия… само двамата там, съвсем самотни, Брайън е решил, че не би могъл да издържи. Твърде много мъка и скръб. Така че е застрелял жена си. Както изглежда, тя е била съгласна. А после той…

— …се е застрелял — въздъхна Грейди.

— В това има логика, нали?

— Най-логичното обяснение, което някога ще открием. Бог да им е на помощ — отговори Бен.

— Осъзнавам, че тази тема е твърде болезнена за теб — каза Крейн.

— Ще се справя. Добре направи, че ми се обади, Джеф. Не мога да кажа, че се радвам, но твоята теория е достатъчно издържана, за да успокои душата ми. Благодаря ти. — На Грейди му се искаше да изкрещи.

— Просто си помислих, че ще искаш да знаеш.

— Разбира се.

— Ако чуя още нещо, ще ти се обадя отново.

— Добре. Чудесно. Направи го.

— Бен?

— Какво?

— Не искам да повтарям грешката си. Ако имаш нужда да поговориш с някого, обади ми се.

— Разбира се, Джеф. Ако имим нужда. Разчитай на това.

— Казвам това, което наистина мисля.

— Разбира се. И аз мисля това, което казах. Ако имам нужда да поговоря с теб, ще го направя.

— Това исках да чуя.

Грейди затвори телефона, отблъсна се от стената и прекоси кухнята.

Насочи се към бърбъна.

В четири часа сутринта Грейди се закашля и се измъкна от леглото. Алкохолът му бе позволил да поспи, но тъй като въздействието му бе намаляло, съзнанието му се бе избистрило преждевременно, далеч преди да е готов да се сблъска с истинския живот. Главата му пулсираше. Колената му се подвиваха. Отиде, препъвайки се в банята, глътна няколко аспирина, като пи вода от шепата си, и чак тогава осъзна, че все още бе с униформата, че не беше я съблякъл, преди да се продне напреки на леглото си.