Дейвид Морел - Петата професия

Стигнаха следващия етаж.

И тук беше пълно с тела.

— Няма ли да има край? — въздъхна Савидж.

— Ако той не е в тази постройка, ще трябва да претърсим и останалите — отвърна Акира. — Няма значение колко време ще ни отнеме.

Савидж насочи пистолета наляво, после надясно. И от двете страни имаше коридор, който изглеждаше безкраен.

— Сигурно е свързан с останалите сгради — предположи Акира.

Мъртвата тишина изпълваше пространството и сякаш притискаше Савидж. Той едва си поемаше въздух.

— Виж как са разположени стаите… Вместо врати има плъзгащи се плоскости.

— Същата подредба, както в „Медфорд Гап“.

— Аз знам къде ще намерим този Камичи-Шираи.

— Къде?

— Където винаги е бил в кошмарите ми! Където беше и преди! Макар, че никога не е бил там! — Савидж посочи нагоре към стълбите. — На третия етаж. Там беше стаята му. Там ще го намерим. И преди беше там. И сега ще бъде там.

Те тръгнаха нагоре.

Намериха още тела. Сърцето на Савидж се сви. Кръв. Той не можеше да намери къде да стъпи… Навсякъде кръв. Подметките му издаваха странен звук. Сякаш се вледени. С голямо усилие опипа китките на няколко от мъжете. Нямаха пулс. Вдигна оръжията, които бяха до тях и ги помириса.

— Никой не е стрелял.

— Какво?

Савидж кимна.

— Мога да разбера охраната навън, защото явно са били изненадани.

— Тези трябва да са чули изстрелите отвън.

— Също и останалите, които са били убити на стълбите и в стаите долу.

— Излиза, че тези мъже не са стреляли нито веднъж в настъпилата суматоха.

— Нещо не е наред — каза Савидж.

Обърнати с гръб един към друг, те се взираха напрегнато в далечината на коридора. Тръгнаха вдясно от стълбището, хвърляйки нервни погледи наоколо. Обувките на Савидж оставяха кървави следи по пода. Завиха надясно и спряха пред петата врата, където… ако това беше врата, а не подвижна плоскост… и ако това беше планинският комплекс „Медфорд Гап“… щяха да се намират пред стаята на Камичи.

— Поздрав от миналото — промълви Савидж.

— Не те разбрах.

Савидж осъзна, че едва говори. Целият трепереше, но се опита да се овладее.

— Готов ли си? — попита той.

— Винаги.

— Прикривай ме.

Дишайки тежко, Савидж хвана единия край на плъзгащата се плоскост и я отмести покрай стената. Насочи пистолета си навътре.

Акира, който беше застанал на срещуположната страна и също беше насочил пистолета си към стаята, въздъхна.

Очите на Савидж се разшириха.

Камичи… Шираи…

Имената им се сляха. Миналото и настоящето станаха едно цяло. С една ужасна разлика.

Облечен с черно карате ги Камичи-Шираи седеше с кръстосани крака зад една ниска масичка и пиеше чай. Петдесетгодишен, с посивяла коса, леко пълен, малко поизморен бизнесмен политик. Той вдигна глава и се вторачи в тях. Дори не беше трепнал при появяването им. Не беше нито учуден, нито уплашен, нито объркан. Само кимна, остави чашката си и въздъхна.

Опря мазолестите си длани на масата, леко се отблъсна назад и бавно се изправи.

— Най-сетне — каза той.

— Но как… — не довърши въпроса си Савидж и пристъпи напред. — Трябваше да се скриете. А ако бяхме от убийците…

Савидж се запъна, защото изведнъж осъзна, че Камичи-Шираи говореше на английски, но това което го шокира, беше по-страшно. Въпросите му бяха ненужни, безсмислени. Камичи-Шираи никога не е бил в опасност, изобщо не му се е налагало да се крие.

— Господи — промълви Савидж.

— Моля приемете моите скромни комплименти — каза Камичи и се поклони. — Моите почитания. Вие наистина сте професионалисти. Спазвате абсолютно точно вашия кодекс.

Савидж пое дъх и после въздъхна.

— Всичко ни водеше насам.

— Да.

— Защо?

— Ако наведете оръжието, ще ви кажа — отвърна Камичи.

Савидж продължаваше да държи пистолета насочен към него.

— Не, ще ми кажеш сега.

— Какво, ще ме застреляш ли? Не вярвам. В такъв случай никога няма да разберете истината.

— Кажи ни! — каза Акира, като продължаваше да държи пистолета с треперещи ръце. — Срещали ли сме се преди?

— В известен смисъл.

— Какво означава, по дяволите, това „В известен смисъл“? — попита Савидж с пръст на спусъка.

— Моля ви, наведете оръжието. Имаме да обсъждаме много неща — каза той и поклати глава. — Но така… не ме предразполагате към разговор. Нали това е точната дума… С тези заплашително насочени пистолети.

— Може би това изобщо не ме интересува — отвърна Савидж. — Може би, ако стрелям, моите кошмари…