Джон Брейн - Път към висшето общество

Погледнах пурата и си спомних, че се бях отказал от пушенето. Чувството за вина пак започна да ме яде извътре; но когато свършихме песента, отново сложих пурата в устата си. Беше прекалено добра, за да я похабя.

Чарлз ме тупна по рамото.

— Неговите чувствителни черти са се сгърчили в болезнена гримаса. В зачервените сини очи трепти сълза. Да не би нашата малка песничка да е събудила спомени за времето, когато беше невъздържан потребител на брилянтин и не носеше балтон дори в най-студените дни?

— Така се държа по целия път от Лондон — осведоми ме Рой. — Подготвя се за началник; в близки дни ще накара някое бедно същество да се гърчи сред потока на неговия сарказъм.

— Може и ти да си — каза Чарлз. — След обичайните забележки по повод на това, че старшите членове в моята служба трябва да дават личен пример и така нататък, искам да ви обърна внимание на някои конкретни случаи. „Мейдстоун — ще кажа аз, като се оригна след обеда в ресторанта на «Савоя» — Мейдстоун, просто не мога да повярвам, че е възможно човек, който заема такъв висок пост, да не знае за съществуването на забранената от закона възраст. Безполезно е да ми твърдите, че трудностите, свързани с малолетните, непрекъснато се увеличават…“

Намалих, когато минахме покрай селската градина.

— Ето ти една привлекателна малолетна! — подхвърлих аз. Беше чернокосото момиче, което ме попита за часа през първия ни ден в Къмли.

— Охо! — възкликна Рой. — Завържете ме за мачтата, казал Одисей. Май си струва десет години строг тъмничен затвор, а?

Момичето седеше на тревата край пътя и четеше списание. Носеше панталони и прилепнала червена блуза от трико. Докато минавахме покрай нея, вдигна поглед.

— Усмихва ти се — забеляза Рой. — Чарлз и аз ще свидетелствуваме пред съда в твоя полза. Ще казваш, че изведнъж ти е причерняло пред очите.

— Ужасно несправедливо е — рече тъжно Чарлз, — някакъв идиотски закон да твърди, че такова дете е недосегаемо точно в тази възраст, когато си струва да ти падне в ръчичките. Момичето сега е достигнало върха на развитието си. Оттук нататък то бързо ще запада.

Спомних си лицето на Алис, нашарено от сълзите, отпуснатите, уморени рамене, когато се обърна с гръб на гарата; ядосах се на момичето, защото беше младо и непречупено, и на себе си, защото се заглеждах в него.

— Остаряваш — заядох се. — Следващият етап е с малките момиченца по кината.

— Без съмнение — отвърна Чарлз. — Когато бях на нейната възраст, не поглеждах жена под тридесет години. А сега не поглеждам жена над — той ме изгледа изпитателно — двадесет. Двадесет и една в краен случай.

— Вие сте двама похабени, стари развратници — каза Рой. — Хайде да се изкъпем преди следобедния чай и да измием тези нечисти помисли. Къде е най-доброто място, Джо?

Минавахме покрай пътеката, която водеше до заливчето, там бяхме прекарали сутринта с Алис. Това бе най-доброто място за плуване; всички други плажове наоколо бяха открити и осеяни с камъни. Но тогава още не можех да изтърпя мисълта, че някой ще наруши спомените ми за него. Без да знам защо, заливчето беше наше, така както вилата не бе.

— На около половин миля оттук е — казах аз и ние отминахме пътеката.

— Карай по-бързо — рече нетърпеливо Чарлз. — Пътят ти е чист.

Натиснах педала и след малко спрях в облак прах на тесния път пред северния нос на Къмли. Имаше една пътека, която водеше надолу към плажа; Чарлз и Рой грабнаха гащетата си и се втурнаха по нея.

— Няма ли да дойдеш, Джо? — попита Рой. — В колата има резервни гащета.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Къпах се вече.

По пътечката те вдигаха врява като ученици. Преди да минат и десет минути, чух ругатните им — босите им крака бяха стъпили на чакъла, а после чух плискане на вада. Взех още една пура от кутията на задната седалка, отрязах я, запалих я внимателно и се опитах да не мисля за нищо. Погалих за утеха износения бакелит на кормилото.

Почивката си прекарахме добре. Всеки ден започвахме със силен чай и ром, къпехме се преди закуска — моите приятели откриха нашето заливче още на втория ден — и поглъщахме огромни количества храна. Разгледахме всички забележителности. Изпихме и много бира; но предполагам, че храната, слънцето и чистият въздух не ни позволяваха да се напием. Единственият ден, в който валя, беше денят, в който се натряскахме здравата; започнахме в селската кръчма по време на обеда, продължихме във вилата с бутилкова бира и вечерта отидохме с колата до едни крайпътни ханчета близо до Борнмут. Струва ми се, че никога дотогава не бях пил толкова много — човек винаги има склонност да преувеличава в такива случаи, но като направихме след това равносметка, установихме, че не е било по-малко от единадесет литра бира и половин бутилка джин на глава.