Брайън Олдис - Краят на мрака (Нон-стоп)

Огънят досега изобщо не беше привлякъл вниманието на корабните жители. За първи път Уейън разбра, че той може напълно да ги унищожи и никой нищо няма да предприеме. Пожарът се разпространяваше между етажите като злокачествен тумор и имаше опасност, докато всички разберат колко ужасно е това за тях, вече да е твърде късно. Тя забърза още повече, прехапвайки устни и усещайки през подметките си нагряващата се повърхност на кораба.

Плъхът инвалид, който пълзеше на няколко метра пред нея, изведнъж трепна и притихна на мястото си.

— Уейън! — чу тя зад гърба си нечий глас.

Обърна се с грация на изплашена сърна. Пред нея стоеше Грег и прибираше парализатора си. Вървейки тихо след нея по коридора, той не бе успял да удържи желанието си да убие плъха. С омотаната си с бинтове глава той беше неузнаваемо изменен. Това, което беше останало от лявата му ръка, беше превързано и прикрепено на гърдите му. В червеникавата тъмнина видът му не предизвикваше доверие.

Уейън не успя да сдържи тръпката от страх по тялото си. Ако по някакви причини й се наложеше да вика за помощ в това отдалечено място, нямаше кой да я чуе.

Той се приближи и я докосна по рамото. Между бинтовете устните му се размърдаха.

— Бих искал да вървя с тебе, инспекторе — спокойно каза той. — Вървях след теб през цялото време. Там няма какво повече да правя.

— Защо си вървял след мене?

Лаур се отдръпна от него. Стори й се, че под маската от марля вижда усмивката му.

— Нещо не е наред — бавно произнесе Грег, прецеждайки думите през зъби.

Видя, че момичето не го беше разбрало, и добави:

— Имам предвид кораба. За нас това е краят. Светлината загасва. Усещам го с костите си. Разреши ми да дойда с тебе, Лаур, ако така… Да вървим, става горещо.

Тя мълчаливо тръгна напред. Уейън не знаеше съвсем точно защо, но очите й бяха пълни със сълзи. В края на краищата всички те се оказваха в еднакво неприятна ситуация.

Докато Марапер изпълняваше ритуалите си над трупа на Зак Дейт, Къмплейн обикаляше помещението, набелязвайки отбранителните му възможности. Ако от Земята дойдеха множество Гиганти, би трябвало да се отбраняват от тях именно оттук. Сега това беше най-важното. В едната от стените на камерата имаше едва забележима врата, която водеше към някакво съседно помещение. Къмплейн я отвори. Стаята беше малка и овална. Оттук можеше да се наблюдава какво става във великия космос. В тази стая на някакъв дюшек лежеше човек.

Това беше Боб Фармър.

Той беше чул през вентилационния отвор всичко, което бе станало от другата страна на вратата, и сега наблюдаваше със страх бившия си приятел. Учтивият разпит, който бяха започнали Скойт и неговите сътрудници, прекъснат от внезапното появяване на Гигантите на Носа, бе лишил Фармър от голяма част от кожата на раменете и от почти цялата му психическа устойчивост. В тази стая той трябваше да дочака аварийния кораб от Земята, а неговите спасители се завърнаха при Къртис.

Фармър беше съвсем сигурен, че само след миг ще се отправи на Дългото Пътешествие.

— Рой, не ме измъчвай! — помоли той. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Ще ти кажа неща, за които изобщо не би могъл да помислиш. Тогава няма да ти се иска да ме убиваш!

— Нямам търпение — грубовато заяви Къмплейн, — но ти ще дойдеш с мене в Съвета. Ще им разкажеш всичко лично. Мисля, че да слушам сам твоите уверения, е твърде опасно.

— Само не отново навътре в кораба, Рой, моля те! Това, което направиха с мене, ми е достатъчно. Няма да мога да понеса повече.

— Ставай! — рязко заповяда Къмплейн.

Той хвана Фармър за ръката, смъкна го от дюшека и го избута в камерата. След това потупа леко свещеника по тила.

— Трябваше отдавна да се откажеш от тези глупости, Марапер. Не можем да губим време. Трябва да доведем Скойт, Грег и другите тук, за да можем да нанесем удар на Гигантите, когато пристигнат от Земята.

Свещеникът се надигна с почервеняло лице и пооправи наметалото си, като едновременно го изтърси и от праха. През цялото време той се движеше така, че Къмплейн да се намира между него и Фармър, на когото той гледаше като на призрак.

— Мисля, че си прав — каза Марапер, като се обърна към Къмплейн. — Макар и като съвсем миролюбив човек предварително да скърбя за пролятата кръв, все пак трябва да се молим на Съзнанието това да е тяхната кръв, а не нашата!

Оставяйки старшия съветник да лежи там, където бе паднал, те избутаха Фармър от камерата в мръсния коридор и после към люка, през който бяха дошли. Приближавайки нататък, те чуваха някакъв все по-усилващ се шум. Пред отвора на люка и тримата спряха като вкаменени. В инспекционния тунел под краката им се движеше плътен шумящ поток от плъхове.