Брайън Олдис - Краят на мрака (Нон-стоп)

Първото нещо, което направи, беше да проследи изпълнението на смъртната присъда на две жени и четирима мъже, в които Пенгуъм и няколко членове на Съвета бяха открили осмоъгълните пръстени на Чуждите. Под твърдото му ръководство, както правилно беше предвидил Къмплейн, действията на Хаул и неговите помощници бяха умело насочени и организирани. Тъй като Грег все още беше безпомощен, Хаул го замени с удоволствие. Когато работеше с топлинния излъчвател, набръчканото му деформирано лице сияеше. Останалите от бандата на Грег му помагаха с охота, при което липсата на сила на притегляне съвсем не им пречеше. Това обаче съвсем не означаваше, че те му се подчиняват напълно. Те просто се бяха присъединили към него в демоничната му ярост. Това, което някога напомняше медена курабийка с коридори и стаи, сега на светлината на многобройните прожектори изглеждаше като изкована от бронз сцена от фантастичен сън. В опразнения район бяха загинали вече петима от работещите там, тъй като голяма част от металните участъци и предмети се намираха все още под високо напрежение. Ребрата, направени от някаква особена тежка сплав и служещи за скелет на кораба, бяха останали неповредени. По тях се бяха втвърдили вадички метал, разтопен от високата температура.

Хаосът се усилваше и от водата, бликаща от повредените водопроводи.

В цялото това диво представление най-неприятният проблем беше водата. Тя се стичаше навсякъде, което беше свойствено за природата й, а попадайки в зоната на безтегловност, се спираше и образуваше висящи във въздуха балони. Пожарът, който върлуваше в „Отсек 23“ и „Отсек 24“, се беше превърнал в истински ад и предизвикваше на свой ред силни въздушни течения. Под тяхно въздействие водните капки се разтегляха, напомняйки фантастични стъклени риби.

— Мисля, че вкарахме Гигантите в задънена улица, момчета! — викаше Хаул. — Още преди да разсъмне, вие ще имате достатъчно кръв, за да напълните манерките си.

Той започва ловко да обгаря следващата стена, а съпровождащите го мъже издаваха радостни въодушевени викове, докато извличаха металните отпадъци.

Уейън не можеше да гледа повече към Скойт. Дълбоките бръчки на лицето му, които още повече личаха светлината на пламъците и прожекторите, не бе успяла да заличи дори и безтегловността. Те изглеждаха по-дълбоки отпреди и защото за Скойт разпадането на света, извън който по-рано не би могъл да си представи себе си, беше изключително болезнено събитие. С това завършваше непрестанната му гонитба на враговете. Тя беше намерила своето въплъщение в малкия яростен Хаул.

Дълбоко потресено от това, което ставаше там, момичето се обърна. Искаше й се да поговори с Трегонин, но не успя да го открие никъде. Сигурно този дребен човечец, който познаваше истината, без да има възможност да я сподели с някого, се луташе отчаяно из стаята си. Тя трябваше да се върне при Рой Къмплейн. В настроението, в което беше, й се струваше, че само неговото лице все още е запазило нещо човешко. И сега сред оглушителния грохот, предизвикан от разрушаването на кораба, тя някак спокойно осъзна, че обича Къмплейн. Те и двамата знаеха за това, макар и никой засега да не говореше по този въпрос. Къмплейн се беше изменил и Уейън беше едновременно и свидетелят, и причината за тези изменения. Много хора се бяха изменили в последно време. Скойт също. Той отхвърли вековния ярем на угнетеност и безнадеждност също така, както и Къмплейн. Но ако при другите се изявяваха предимно негативните страни, то метаморфозата на Рой Къмплейн го издигна на много по-високо ниво.

Деветнайсети и осемнайсети отсек бяха претъпкани с хора, очакващи всеобщата катастрофа, в чиято неизбежност все повече се убеждаваха.

Назад, както се убеди Уейън, всички горни етажи бяха обезлюдени. И макар тъмният цикъл сън-реалност да беше преминал, неизбежните като изгрев на слънце лампи не светеха. Уейън включи прожектора на колана си и стисна в ръка парализатора. В „Отсек 15“ тя изведнъж спря. Слаба, колеблива светлина осветяваше коридора. Тя излизаше от един от отворените люкове. Пред очите на Уейън оттам бавно се измъкна някакъв плъх, прекрачвайки с мъка прага. Изглежда, някой бе счупил гръбнака му и сега към тялото му беше прикрепено нещо като шейна, върху която се намираха задните му лапи. Придвижваше се само с предните, тежко и бавно.

След появата на плъха светлината, идваща от отвора на люка, се усили. След това оттам се изстреля огнен стълб, намаля малко и отново порасна. Изплашена от това, Уейън ускори крачка. Догони плъха, който й хвърли бегъл поглед, като продължаваше придвижването си. Мисълта за грозящата ги обща опасност понамали отвращението, което тя обикновено изпитваше към тези същества.