Морис Дрюон - Законът на мъжете

— Всеки може да се кълне само за себе си, мое дете. Пък и при това ломбардец! Представяте си как ще мълчи, нали? Та той ще гледа да вземе дори лихва от тази тайна!

— Вие го оскърбявате, госпожо!

— Не го оскърбявам, момичето ми, просто познавам хората. Вие се заклехте да не издадете тайната, дори при изповед. Поверен ви е кралят на Франция и няма да бъдете освободена от клетвата си освен когато удари часът.

— Милост, госпожо, вземете си краля и ме освободете!

— Не аз ви го дадох, а божията воля. Поверен ви е свещен залог! Бихте ли предали господа Христа, ако ви го бяха оставили да го пазите, когато Ирод е избил невинните дечица?… Това дете трябва да живее. Моят съпруг трябва да има възможност да бди и над двама ви и във всеки миг да дойде при вас, а не да заминете за Авиньон, както става дума.

— Аз ще измоля от Гучо да живеем, където на вас е угодно. Уверявам ви, че той няма да проговори.

— Той няма да проговори, защото няма изобщо да го видите!

Словесният двубой, прекъсван от сученето на малкия крал, продължи целия следобед. Двете жени се бореха като два звяра в клетка. Но дребната госпожа дьо Бувил имаше по-яки зъби и нокти.

— И какво ще направите с мене тогава? Нима ще ме затворите тука за цял живот? — стенеше Мари.

„Точно това бих искала — мислеше си госпожа дьо Бувил, — само че оня ще довтаса с писмото на папата…“

— Ами ако вашите близки се съгласят да ви вземат при тях? — предложи тя. — Струва ми се, че месир Юг ще успее да убеди братята ви.

Да се върне в Кресе при враждебно настроените си близки с дете, което щеше да бъде смятано за дете на греха, когато то беше най-достойно за почит от всички деца във франция… Да се отрече от всичко, да остарее с едно едничко занимание — мисълта за чудовищната си орис, за отчайващото разбиване на една любов, която нищо не би трябвало да накърни! Толкова рухнали мечти!

Мари се разбунтува. Намери отново в себе си силата, която я бе накарала да се отдаде на избрания от нея мъж въпреки законите и въпреки семейството си. Тя рязко отказа.

— Ще се видя с Гучо, ще му принадлежа, ще живея с него! — извика тя.

Госпожа дьо Бувил бавно забарабани с пръсти по облегалката на креслото си.

— Изобщо няма да видите вече този Гучо, защото, ако само се приближи до манастира или до всяко друго, по-добре защитено място, където бихме ви затворили и ако поговорите само една минута с него, тя ще бъде последната за него. Съпругът ми, вие го познавате, е енергичен и страшен, когато става дума за запазването на краля. Ако толкова много държите да видите отново този мъж, ще можете да му се любувате, но с втикната между раменете му кама.

Мари клюмна.

— Не стига ли детето — прошепна тя, — та трябва да убиете и бащата?

— Само от вас зависи — отвърна госпожа дьо Бувил.

— Не мислех, че във френския двор човешкият живот има толкова малка цена! Няма що, прекрасен двор, който цялото кралство тачи. Трябва да ви кажа, госпожо, че ви ненавиждам.

— Несправедлива сте, Мари. Задачата ми е тежка, аз ви браня срещу самата вас. А сега ще напишете това, което ще ви продиктувам.

Победена, объркана, с пламнали слепоочия и замъглен от сълзи поглед Мари с болка написа думи, които никога не би повярвала, че може да напише. Писмото щеше да бъде отнесено на Толомей, за да го предаде на племенника си.

В него Мари заявяваше, че изпитва непреодолим срам и ужас от греха, който е извършила. Че иска да се посвети на детето, негов неволен плод, и никога вече да не се поддава на заблудите на плътта, и че презира мъжа, тласнал я към тях. Забраняваше на Гучо да се опита когато и да било да я види отново, независимо къде се намира тя.

Мари пожела поне да добави накрая: „Заклевам ви се, че в живота ми никога няма да има друг мъж, нито ще дам дума другиму“. Но госпожа дьо Бувил не се съгласи.

— Той не трябва да си помисли, че още го обичате. Хайде, подпишете се и ми дайте писмото.

Мари дори не забеляза, че дребната жена си беше отишла.

„Той ще ме намрази, той ще ме презре и никога няма да узнае, че съм написала това писмо, за да спася живота му!“ — помисли си тя, когато чу, че вратата на манастира се захлопна.

Когато на другата сутрин в имението Кресе пристигна вестоносец с избродирана лилия на левия ръкав и кралски герб на яката, той предизвика силно вълнение. Нарекоха го „монсеньор“ и братята Кресе, обнадеждени от краткото писъмце, с което ги викаха спешно във Венсен, си въобразиха, че ще им бъде поверено комендантството на някое кралско владение или че вече са назначени за сенешали.