Морис Дрюон - Законът на мъжете

— Заведете ме при игуменката! Искам да видя игуменката!

— Мъже не се допускат вътре в манастира!

Най-сетне го заплашиха, че ще извикат сержантите от градската стража.

Запъхтян, с посивяло и променено лице, Гучо се върна на Улицата на ломбардците.

— Братята й, ония негодници братята й, са я прибрали! — каза той на Толомей. — Ах, много дълго ме нямаше! Хубаво ми се закле във вярност, а не издържа и шест месеца! Според романите благородните дами чакали десет години своя рицар, заминал на кръстоносен поход. Но кой ти чака ломбардец? Защото точно това е, вуйчо, причината и нищо друго. Препрочетете писмото й! Пълно е с оскърбления и презрение. Можели са да я принудят да не ме види повече, но не и да ми удря плесници по лицето… Какво да се прави, вуйчо! Притежаваме десетки хиляди флорини. Най-благородните барони ни умоляват да плащаме дълговете им, самият папа ме взе за свой съветник и довереник по време на конклава, а ето че тия селски голтаци ме заплюват по челото заради замъка си, който да го духнеш, ще падне. Тези крастави типчета само са се появили и сестра им се е отказала от мен. Колко се лъжем, като си въобразяваме, че дъщерята не е от същото тесто като близките си!

Мъката у Гучо бързо се превръщаше в гняв и оскърбената му гордост му помагаше да не изпадне в отчаяние. Беше престанал да обича, но все още се измъчваше.

— Никак не мога да разбера — мълвеше Толомей съкрушен. — Тя изглеждаше така влюбена, така щастлива, че е твоя… Никога не бих помислил… Сега разбирам защо Бувил изглеждаше толкова притеснен онзи ден. Той трябва да е знаел нещо. И все пак нейните писма… Наистина не проумявам. Искаш ли да отида пак при Бувил?

— Нищо не искам! Нищо вече не искам! — извика Гучо. И без това прекалено много досаждах на големите хора за тази жалка измамница. Та дори и на папата, от когото измолих да я покровителствува… Влюбена ли, казваш? Умилквала ти се е, когато е мислела, че е отритната от близките си и не е очаквала помощ от никого другиго. И все пак ние наистина бяхме женени! Защото макар да копнееше да ми се отдаде, тя не пожела да го стори без благословията на един свещеник. Ти ми каза, че прекарала пет дни при кралица Клеманс като дойка! Сигурно се е главозамаяла от тази длъжност, която би могла да заеме всяка камериерка вместо нея! И аз съм бил близо до кралицата и съм й служил, но другояче. Спасих я посред бурята…

Той не можеше да свързва мислите си, бълнуваше от озлобление и крачеше из стаята, като отмяташе напред крака си: сигурно измина половин левга така!

— Да беше отишъл да се помолиш на кралицата…

— Нито на кралицата, нито на когото и да било другиго! Нека Мари се върне в калното си селце, където затъваш до глезените в тор. Навярно са й намерили някой съпруг, някой порядъчен съпруг, подобен на братята й голтаци, който ще й направи други деца… Дори да дойдеше да се влачи сега пред краката ми, не бих я взел вече, чуваш ли, не бих я взел!

— Струва ми се, че ако тя влезеше, ти би държал съвсем друг език — каза кротко Толомей.

Гучо побледня и скри очи в ръцете си. „Моята хубава Мари!…“ Той я видя отново в стаята в Нофл. Видя я съвсем отблизо. Различаваше златните точици в тъмносините й очи. Как подобни очи можеха да крият такава измяна?

— Ще замина, вуйчо.

— Къде? Ще се върнеш в Авиньон?

— С какви очи ще се върна? Та аз разгласих на всичко живо, че ще пристигна със съпругата си. Украсих я с всички добродетели. Самият свети отец пръв ще ме пита за нея…

— Бокачо ми казваше оня ден, че Перуци щели да събират както изглежда данъците в Каркасон…

— Не! Нито в Каркасон, нито в Авиньон!

— Нито в Париж, разбира се… — каза тъжно Толомей. За всеки човек, колкото и да е егоистичен, настъпва време в залеза на живота му, когато вече му дотяга да работи само за себе си. След като бе очаквал присъствието на хубава племенница и на едно щастливо смейство в дома си, банкерът виждаше внезапно собствените си надежди разбити и на тяхно място се очертаваше перспективата за дълга самотна старост.

— Не, вуйчо. Искам да замина. Няма какво да търся вече в тази Франция, която се угоява от нас и ни презира, защото сме италианци. Какво спечелих във Франция, питам те? Едни вдървен крак, четири месеца в болницата, месец и половина в една църква и накрая… това! Би трябвало да зная, че тази страна няма да ми предложи нищо хубаво. Припомни си! Още на другия ден след пристигането си едва не съборих на улицата крал Филип Хубави. Това не беше добро знамение! А да не говорим за морските ми пътувания, по време на които насмалко не загинах, и за времето, загубено в броене на пари на селендурите от Нофл, защото си въобразявах, че съм влюбен.