Морис Дрюон - Френската вълчица

…И възвестените възмездия, проклятията, произнесени от великия магистър на тамплиерите от кладата, продължиха да разтърсват Франция. Съдбата поваляше кралете като шахматни пионки.

След внезапно сразения Филип Хубави, след първородния му син Луи X, отровен само година и половина по-късно, вторият син, Филип V, изглеждаше предопределен да управлява дълго. А само след пет години и той на свой ред умря, преди да е навършил тридесет години.

Нека се спрем за миг на неговото царуване, което изглежда като временна отсрочка на злокобната съдба в сравнение с драмите и крушенията, настъпили след него. Бледо царуване, си мисли всеки, който разсеяно прелиства историята, може би защото ръката му не се обагря с кръв. И все пак… Нека видим как протичат дните на един велик крал, когато съдбата е враждебна към него.

Защото Филип Дългия можеше да бъде причислен към великите крале. Със сила и хитрост, по право и чрез престъпление той бе взел още съвсем млад короната, изложена на амбициозни домогвания. Затворен в църква конклав, превзет с пристъп кралски дворец, хитро измислен наследствен закон, укротен с десетдневна експедиция бунт в провинцията, хвърлен в затвора могъщ феодал, убит още в люлката престолонаследник — така поне си мислеше всеки, — бяха отбелязали бързите етапи на борбата му за трона.

В януарската утрин на 1317 година, когато небето ехтеше от звъна на камбаните и вторият син на Железния крал излизаше от Реймската катедрала, той имаше безспорни основания да се смята победител, напълно свободен да продължи голямата политика на баща си, от която се бе възхищавал. Размирните му роднини по неволя бяха преклонили глава. Бароните, победени, се бяха примирили с властта му. Върховният съд се намираше под негово влияние, а гражданите го приветствуваха, шастливи, че отново имат силен владетел. Позорното петно на жена му след скандала в Нелската кула бе заличено, потомството му изглеждаше осигурено от наскоро родилия му се син. И най-сетне коронацията му бе придала ненакърнимо величие. Ншцо не липсваше на Филип V, за да вкуси относителното щастие на кралете, дори не и мъдростта да желае мир и да знае цената му.

Само след три седмици синът му умря. Той бе единственото му дете от мъжки пол, а кралица Жана, занапред бездетна, нямаше да му даде друго.

В началото на лятото глад връхлетя страната и осея градовете с трупове.

Скоро след това вълна от безумие заля цяла Франция.

Какъв сляп и мъгляво мистичен порив, какви примитивни мечти за светост и приключение, каква безмерна нищета, какъв унищожителен бяс внезапно подтикнаха момчета и момичета от селата, овчари, говедари, свинари, чирачета, малки предачки, почти всички от петнайсет до двайсетгодишна възраст, да напуснат семействата си, домовете си, за да се включат в бродещи босоноги банди без пари, без храна! Някаква неясна идея за кръстоносен поход бе дала тласък на това масово бягство.

Всъщност лудостта се бе зародила всред отломките на ордена „Тампъл“. Много бяха бившите тамплиери, почти обезумели от затворите, процесите, изтезанията, изтръгнатите с нажежено желязо отричания и гледката на братята си, погълнати от пламъците. Желанието за мъст, носталгията по изгубеното могъщество и няколко рецепти за магии, научени от Изтока, ги бяха превърнали във фанатици, още по-опасни, защото се криеха под расо на духовник или под блуза на работник. Обединени в нелегално братство, те се подчиняваха на заповеди, предавани по мистериозен начин от тайния велик магистър, заместил изгорения велик магистър.

Именно тези хора една зима внезапно се превърнаха в селски проповедници и подобно на свирача на флейта от рейнските легенди увлякоха подир себе си френската младеж. Към Божи гроб, казваха те. Но истинското им желание беше разрухата на кралството и сгромолясването на папската власт.

И папата, и кралят бяха еднакво безпомощни пред ордите фанатици, които преброждаха пътищата, пред човешките реки, все по-пълноводни на всеки кръстопът, като че ли земята на Фландрия, Нормандия, Бретан, Поату бе омагьосана.

Десет хиляди, двадесет хиляди, сто хиляди… „пастирчета“ крачеха към някаква тайнствена среща. Отлъчени свещеници, монаси вероотстъпници, разбойници, крадци, просяци и проститутки се присъединяваха към пълчищата им. Начело на шествията, по време на които момичета и момчета се отдаваха на най-долен разврат, на най-порочни крайности, носеха разпятието. Сто хиляди дрипави скитници, които влизат в някой град да просят милостиня, бързо го подлагат на грабеж. И престъплението, отначало само придатък на кражбата, се превръща скоро в удовлетворяване на порок.