Морис Дрюон: Френската вълчица

Всяка сутрин заповядваше да отворят вратите на спалнята му в абатството Лоншан, където бе наредил да го пренесат, като допускаше всички минувачи до леглото си, за да им каже: „Вижте краля на Франция, вашия върховен суверен, най-злощастния човек в цялото кралство, защото няма нито един измежду вас, с когото не бих разменил съдбата си. Чада мои, погледнете временния си владетел и отдайте сърцата си на бога, като виждате как си играе със своите творения.“

Той отиде при костите на дедите си в Сен-Дьони на другия ден след Благовещение 1322 година, без никой освен съпругата му да го оплаче.

А при това той бе много мъдър крал, загрижен за общото благо. Беше обявил за неотчуждимо кралското недвижимо имущество. Беше уеднаквил монетите, мерките и теглилките. Преустроил бе правосъдието, за да бъде по-справедливо, запретил бе едновременното заемане на няколко държавни служби, забранил бе на прелатите да заседават в сградата на Върховния съд. Пак на него се дължаха някои начинания за освобождаването на крепостните селяни. Той искаше робството да изчезне напълно от държавата му. Искаше да управлява народ от „истински свободни“ хора, такива, каквито ги е създала природата.

Беше избягнал изкушенията на войната, премахнал бе много гарнизони във вътрешността на страната, за да засили граничните. Винаги предпочиташе преговорите пред безсмислените военни стълкновения. Навярно беше още много рано народът да разбере, че правосъдието и мирът се съпътствуват от тежки материални жертви. „Къде ли отидоха — се питаха хората — доходите, десятъците, анатите и субсидиите от ломбардците и евреите, след като раздадоха по-малко милостиня, нямаше битки и не построиха църкви? Как се стопи всичко това?“

Едрите барони, временно покорни, които понякога от страх пред вълненията в провинцията се обединяваха около владетеля, очакваха търпеливо часа на разплата и с облекчение наблюдаваха агонията на младия крал, когото не обичаха.

Филип V Дългия, самотник, изпреварил своето време, умря неразбран от никого.

Той остави само дъщери. „Законът на мъжете“, който бе издал в своя угода, ги изключваше от властта. Короната се падна на по-малкия му брат, Шарл дьо ла Марш, колкото хубав, толкова и посредствен умствено. Могъщият граф дьо Валоа, граф Робер д’Артоа, всички братовчеди от рода на Капетите и реакционно настроените барони отново тържествуваха. Най-сетне можеха пак да заговорят за кръстоносен поход, да се занимават с интригите на Германската империя, да спекулират с монетните си дворове и да се присмиват на затрудненията на английското кралство.

Там един лекомислен, неверен, негоден крал, роб на любовната си страст към своя фаворит, воюва срещу бароните си, воюва срещу епископите си и също напоява земята на кралството си с кръвта на поданиците си.

Там една френска принцеса живее като унизена съпруга, като изложена на гаври кралица, трепери за живота си, съзаклятничи, за да се предпази, и мечтае за отмъщение.

Изглежда, че Изабел, дъщеря на Железния крал и сестра на Шарл IV, бе пренесла отвъд Ламанша проклятието на тамплиерите…

Огромен черен гарван, лъскав, чудовищен, голям почти колкото гъска, подскачаше пред малкото прозорче. Спираше се понякога, прибрал крила, коварно склопил клепач над малкото си кръгло око, сякаш се канеше да заспи. После внезапно изопваше шия и се опитваше да клъвне очите на мъжа, които просветваха зад пречките на прозорчето. Тези сиви очи с цвят на кремък като че ли привличаха птицата. Но и затворникът беше пъргав и миг преди това отдръпваше назад лицето си. Тогава гарванът подновяваше разходката си с малки тромави подскоци.

Сега мъжът изваждаше ръката си извън отдушника — красива, голяма ръка с дълги нервни пръсти, — приближаваше я неусетно, отпущаше я като безжизнена, подобна на клон върху прашната земя, и дебнеше удобен миг, за да сграбчи гарвана за шията.

И птицата бе бърза въпреки големината си. Тя отскачаше рязко, като изгракваше дрезгаво.

— Пази се, Едуард, пази се! — заплаши го мъжът зад решетката. — Все някой ден ще те удуша!

Защото затворникът беше дал на вероломния гарван името на своя враг, английския крал.

Година и половина траеше вече тази игра, година и половина гарванът се прицелваше в зениците на затворника, година и половина самият той копнееше да удуши черната птица, година и половина, откакто Роджър Мортимър, осми барон на Уигмор, владетел на уелските гранични области и бивш кралски управител на Ирландия, бе затворен заедно с чичо си Роджър Мортимър ъв Чърк, бивш върховен съдия в Уелс, в една килия на Лондонската кула. Съгласно обичая затворници с подобен ранг, спадащи към най-старата аристокрация на кралството, трябваше да имат прилично жилище. Но когато през януари 1322 година след победоносната си битка при Шрузбъри с разбунтувалите се барони крал Едуард II залови двамата Мортимър, той им отреди тази тясна и ниска килия с прозорец наравно със земята, в новите сгради, които наскоро бе построил вдясно от кулата с камбаните. Принуден под натиска на двора, епископите и самия народ да замени с доживотен затвор смъртната присъда, която първоначално бе издал срещу чичото и племенника, кралят се надяваше, че нездравословното помещение, зимник, в който главите им опираха тавана, ще замести след време палача.