Морис Дрюон: Френската вълчица

Макар че беше празник, ден, когато обикновено се опрощаваха наказанията, конетабъл ът заповяда да нашибат веднага с пръчки трима войници, защото съоръжението им било в лошо състояние. Един сержант отиде да донесе пръчките. Наказаните трябваше да смъкнат гащите си пред всичките си строени другари. Конетабъл ът явно страшно се забавляваше от това зрелище.

— Ако не държите по-здраво стражата, идущия път, Алспей, ще бъде ваш ред! — каза той.

После целият гарнизон с изключение на часовите отиде в параклиса, за да изслуша литургията и да пее псалми.

Грубите фалшиви гласове достигаха чак до затворника, нащрек зад прозорчето си. „Бъдете готов тази вечер, милорд!“ Бившият кралски наместник в Ирландия непрестанно мислеше, че същата вечер той може би щеше да бъде свободен. Цял ден на очакване, на надежда, а и на страх. Страх, да не би Оугъл да допусне някоя глупост при изпълнението на подготвения план, страх да не би Алспей в последната минута да се откаже от чувство на дълг… Цял ден на предвиждане на всички неочаквани пречки, на всички случайни елементи, които могат да провалят едно бягство.

„По-добре да не мисля — каза си той — и да вярвам, че всичко ще мине добре. Нещата стават винаги различно от това, което сме си представяли.“ Но мисълта му се връщаше към същите грижи. „Ще има нощни патрули по обходния път…“

Той рязко отскочи назад. Гарванът се беше приближил тихомълком покрай зида и този път насмалко не клъвна окото на затворника.

— Ах, Едуард, Едуард, ти вече прекали! — процеди през зъби Мортимър. — Един от двама ни днес трябва да победи.

Малко преди това гарнизонът бе излязъл от параклиса и бе влязъл в столовата за традиционното угощение.

Тъмничарят се появи отново на прага на килията, следван от пазач, който носеше яденето на затворниците. В кашата от бакла, по изключение блажна, имаше малко овнешко.

— Помъчете се да се изправите на крака, чичо — помоли го Мортимър.

— Лишават ни от божествената служба като отлъчени! — каза старият лорд, без да мръдне от нара си.

Ключарят си беше отишъл. Чак до вечерта никой друг нямаше да влезе при затворниците.

— И така, чичо, наистина ли сте решили да не идвате с мен?

— Къде да идвам с теб, моето момче? Никой не може да избяга от кулата, пак ти повтарям. Никой досега не е успял да стори това. А и човек не бива да се бунтува срещу своя крал. Едуард не е най-добрият владетел, който Англия е имала, безспорно не, и двамата му Диспенсър наистина биха заслужавали да бъдат на нашето място. Но човек не избира своя крал, а му служи. Никога не трябваше да ви слушам, Томъс ъв Ланкастър и теб, когато вдигнахте оръжие срещу краля. Защото Томъс бе обезглавен, а ето докъде стигнахме ние…

Обикновено по този час, след като глътнеше няколко хапки, той проговаряше с равен и уморен глас, за да предъвква впрочем все същите приказки, които племенникът му чуваше от година и половина насам.

На седемдесет и седем години нищо не беше останало вече у стария Мортимър от красивия мъж или от едрия феодал, прочут на времето с баснословните турнири, уреждани в замъка Кенилуърт, турнири, за които още говореха три поколения. Племенникът му напразно се опитваше да раздуха няколко въгленчета, неугаснали още в сърцето на изтощения старец.

— Най-напред краката няма да ме държат — прибави той.

— Защо не се опитате да походите? Станете от леглото. Пък нали ви казах, ще ви нося!

— Как така! Ще ме пренесеш през стените и през водата, след като не зная да плувам. Ще отнесеш главата ми на дръвника, това виж, да, ведно с твоята! Бог може би се труди в момента за нашето освобождение, а ти ще унищожиш всичко с тази безумна идея, в която упорствуваш. Винаги е било така. Бунтът е в кръвта на Мортимъровци. Припомни си първия Роджър от нашия род, син на епископа и на дъщерята на краля на Хърфаст. Той бе победил войската на френския крал под стените на замъка си в Мортмер-ан-Бре. И все пак толкова силно оскърби Завоевателя, братовчед си, че земите и имуществото му бяха конфискувани…

Роджър Мортимър ъв Уигмор, седнал на трикракото столче сръсти ръце, затвори очи и се извърна леко назад, за да опре рамене до стената. Принуден бе да търпи всекидневното призоваване на предците, да слуша Роджър Мортимър ъв Чърк за стотен път да му разказва как Ралф Брадатия, син на първия Роджър, дебаркирал в Англия рамо до рамо с херцог Вилхелм и как получил феодалното владение Уигмор, и защо после Мортимъровци упражнявали властта си над четири графства.