Морис Дрюон: Френската вълчица

Така че благодарение на бръснаря Мортимър установи слаба, но редовна връзка със своите сподвижници и по специално с Адам Орлитън, епископ на Херифорд. Пак чрез бръснаря той бе узнал, че сержантът на кулата, Жерар дьо Алспей, може да бъде спечелен за неговата кауза. Все чрез бръснаря бе подготвил бавно своето бягство. Епископът уверяваше, че ще бъде освободен през лятото. А лятото бе вече дошло…

През шпионката във вратата тъмничарят поглеждаше от време на време в килията не от мнителност, а просто по професионален навик.

С дървена гаванка под брадата — дали някога щеше да види отново легенчето от тънко ковано сребро, с което си служеше някога? — затворникът слушаше баналните приказки на бръснаря, изговаряни на висок глас, за да заблудят тъмничаря. За слънцето, за лятото, за жегата. Все хубаво време, чудна работа, дори в деня на Свети Петър…

Като се наведе малко повече над бръснача си, Оугъл пошепна:

— Be ready tonight, my Lord. 3 3 Бъдете готов за довечера, милорд (англ.).

Мортимър не трепна. Очите му с цвят на кремък под гъстите вежди само се извърнаха към малките черни очички на бръснаря. Той потвърди, като сведе клепачи.

— Алспей ли?… — прошепна Мортимър.

— He’ll go with us 4 4 Той ще дойде с нас (англ.). — отвърна бръснарят, като мина от другата страна.

— The bishop?… 5 5 Епископът? (англ.). — попита пак затворникът.

— He’ll be waiting for you outside, after dark 6 6 Той ще ви чака отвън, когато се стъмни (англ.). — издума бръснарят и тутакси започна да говори високо за слънцето, за парада, който ще се проведе, за игрите, които ще бъдат организирани следобеда…

След като бе обръснат, Мортимър оплакна лицето си и го избърса с една кърпа, без дори да усети допира й.

А когато бръснарят си отиде с ключаря, затворникът притисна с две ръце гърдите си и пое дълбоко въздух. Едва се сдържаше да не извика. „Бъдете готов тази вечер.“Тези думи кънтяха в главата му. Възможно ли бе това да стане тази вечер?

Той се доближи до нара, върху който дремеше другарят му по килия.

— Чичо, тази вечер ще бъде!

Старият лорд ъв Чърк се обърна със стон, насочи към племенника си безцветните си зеници, които проблясваха с матов блясък в тъмната килия, и отвърна уморено:

— Никой не може да избяга от Лондонската кула, моето момче… Нито тази вечер, нито когато и да било.

Младият Мортимър отметна гневно глава. Защо това упорство в отказа, това бягство от риска у този човек, който в най-лошия случай щеше да загуби малкото дни, които му оставаха? Той нарочно не му отговори, за да не избухне. Макар да разговаряха на френски помежду си, както целия двор и аристокрацията, докато служителите, войниците и простият народ говореха на английски, те все се страхуваха да не би някой да ги чуе.

Мортимър се върна при отдушника и загледа отдолу нагоре парада с ликуващото чувство, че присъствува може би за последен път на него.

Посред ливадата Грийн Алспей, изправен като кол, крещеше заповедите си с все гърло и представяше стражата на конетабъл а. Не беше много ясно защо този млад мъж, розов и рус, така прилежен в службата си, така мимо въодушевен от желанието да изпълни добре задълженията си, бе приел да измени. Сигурно е бил подтикнат от други съображения, а не само от примамката на парите. Жерар дьо Алспей, сержант в Лондонската кула, желаеше, подобно на много кралски служители, шерифи, епископи и феодали, да види Англия отърсена от лошите сановници, които окръжаваха краля. Младият мъж мечтаеше да играе героична роля. Освен това той ненавиждаше и презираше своя началник, конетабъл Сийгрейв.

Конетабъл ът, едноок, с увиснали бузи, пияница и ленинец, дължеше високия си пост само на протекцията тъкмо на лошите кралски сановници. Задоволяващ открито перверзните си вкусове, които крал Едуард излагаше на показ пред двора, конетабъл ът охотно бе преърнал гарнизона си в свой харем. При това имаше особена слабост към високите руси младежи. Затова съществуването на сержант Алспей, много благочестив и чужд на порока, бе станало същински ад. Тъй като по-рано бе отблъснал любовните домогвания на конетабъл а, Алспей сега бе жертва на постоянното му преследване. Какви ли не тегоби и оскърбления не му налагаше Сийгрейв! Едноокият разполагаше с много време за жестокостите си. В съшия миг, докато инспектираше войниците, той обсипваше помощника си с груби подигравки за дреболии, за лошото подравняване, за ръждивото петно върху острието на някой нож, за мъничката цепка в нечий кожен кончан. Единственото му око търсеше само недостатъци.