Морис Дрюон - Законът на мъжете

— Ами майка ни? — попита по-младият.

— Аз се наемам да я убедя — отвърна Жан. — Нали съм глава на семейството след смъртта на баща ни, не бива да забравяш.

— Ще се закълнете над евангелието — поде госпожа дьо Бувил, — че няма да слушате, нито да повтаряте пред някого онова, което сестра ви би могла да ви каже, че е видяла, докато беше тук, защото това са неща, които засягат короната и трябва да останат в тайна. Между другото тя нищо не е видяла, кърмеше краля и толкова! Но тя е малко налудничава и обича да разказва небивалици. Доказала ви е тази си склонност… Юг, иди да донесеш евангелието!

Свещеното писание от една страна, кесията със златото от друга, кралицата, която минаваше в градината… Братята Кресе се заклеха, че ще пазят в тайна всичко около смъртта на крал Жан I, че ще пазят, хранят и закрилят детето на сестра си, както и че няма да допуснат в дома си мъжа, който я бе съблазнил.

— А, колкото до това, заклеваме се от все сърце! Само да има късмет да се появи! — извика по-големият брат.

По-малкият не се показа така закоравял в непризнателността. Той неволно си мислеше: „Все пак без Гучо…“

— Но да знаете, че ще следим дали спазвате клетвата си — предупреди ги госпожа дьо Бувил.

Тя предложи на двамата братя да ги придружи веднага до манастира на ордена света Клара.

— Няма смисъл да си правите този труд, госпожо, ние ще отидем сами — отвърна Жан дьо Кресе.

— Не, не, и аз трябва да дойда. Без моя заповед игуменката няма да пусне Мари.

Лицето на брадатия помръкна. Той се замисли.

— Какво иМао — попита госпожа дьо Бувил. — Затруднява ли ви нещо?

— Работата е там, че… Бих искал преди това да купя едно муле за сестра си.

Когато Мари беше бременна, той я бе накарал да язди зад него от Нофл до Париж. Но сега, когато ги обогатяваше, той държеше връщането й да бъде по-достолепно. Пък и мулето, което използваше майка им, беше умряло предния месец.

— Само това ли е? — възкликна госпожа дьо Бувил. — Ще ви дадем! Юг, заповядай да оседлаят едно наше муле!

Бувил придружи жена си и двамата братя до подвижния мост.

„Защо не умра, та да престанат вече тези лъжи и страхове“ — мислеше си клетият човек, отслабнал и треперещ, докато гледаше оголената гора.

„Париж!… Най-сетне Париж!“ — казваше си Гучо Балиони, когато мина през вратата Сен-Жак.

Париж беше начумерен и студен. Както всяка година след новогодишните празници, животът в него беше сякаш спрял, а особено през този януари, поради заминаването на двора.

Но младият конник, който се връщаше след шестмесечно отсъствие, не забелязваше нито вълмата мъгла, надвиснала по стрехите, нито редките премръзнали минувачи. За него градът бе залян от слънце и надежда, защото възкликът му „Най-сетне Париж!“, който си повтаряше като ликуващ рефрен, означаваше: „Най-сетне ще видя отново Мари!“

Гучо носеше подплатен кожух и пелерина за дъжд от камилска вълна. На колана му тежеше кръгла кесия, пълна със звънки ливри, носещи печата на папата. На главата си имаше елегантна шапка от червен филц, повдигната отзад и много заострена над челото. Едва ли някой можеше да бъде облечен по-привлекателно и едва ли някой можеше да изпитва по-голямо удоволствие от живота.

Влязъл в двора на Улицата на ломбардците, той скочи от седлото и като отмяташе напред все още схванатия си след злополуката в Марсилия крак, побърза да се хвърли в прегръдките на Толомей.

— Скъпи вуйчо! Скъпи вуйчо! Видяхте ли сина ми? Как изглежда? Ами Мари, мъчно ли е понесла раждането? Какво ви каза? Кога ще я видя?

Без да каже нито дума, Толомей му подаде писмото на Мари. Гучо го прочете два пъти, три пъти. При думите: „Знайте, че изпитвам голямо отвращение към прегрешението си и не желая никога вече да видя мъжа, причинил моя позор. Бих искала да изкупя този срам…“ той възкликна:

— Това не е вярно! Не е възможно! Тя не е писала тези редове!

— Не е ли нейният почерк? — попита Толомей.

— Нейният е.

Банкерът сложи ръка на рамото на племенника си.

— Щях да те предупредя навреме, ако можех. Но получих това писмо едва онзи ден, след като бях при Бувил…

С втренчен пламтящ поглед и стиснати зъби, Гучо не го слушаше. Той поиска адреса на манастира.

— Предградието Сен-Марсел? Отивам там!

Поиска да му приготвят коня, който току-що бяха избърсали от потта, прекоси отново града, без да вижда нищо, и позвъни на вратата на манастира. Там му отговориха, че госпожица дьо Кресе е заминала предната вечер, отведена от двама благородници, единият от които носел брада. Гучо напразно размахваше писмото с папския печат, напразно заплашваше и вдигате шум, не можа да научи нищо повече.