Морис Дрюон - Законът на мъжете

— Значи тя е идвала тук? Вие сте я извадили от манастира?

— И я върнахме там! Не ми беше удобно да ви призная това… Но нали разбирате, нямаше време да търсим друга. Пък и всичко стана толкова бързо!

— Но, месер, няма защо да се чувствувате неудобно. Постъпили сте много добре. Тази хубава Мари! Значи тя е кърмила бедничкия крал! Ето ти изненадваща новина и толкова ласкава! Жалко само, че не е имала възможност по-дълго да го кърми — каза Толомей, който вече съжаляваше за всичките изгоди, които можеше да извлече от подобно положение. — В такъв случай няма да ви бъде трудно да я измъкнете от манастира.

— Уви не е така! За да напусне окончателно манастира, е необходимо съгласието на семейството й. Виждали ли сте оттогава близките й?

— Нито веднъж. Братята й, които вдигнаха толкова голям шум, като че ли с удоволствие се отърваха от нея и повече изобщо не се мярнаха.

— Къде живеят те?

— У тях си, в Кресе.

— Кресе… Къде се намира това имение?

— Близо до Нофл, където имам кантора.

— Кресе… Нофл… много добре.

— Странен човек сте наистина, монсеньор, ако смея да ви кажа! — възкликна Толомей. — Поверявам ви едно момиче, разказвам ви всичко за него, вие отивате да я повикате, за да кърми детето на кралицата, тя живее тук цяла седмица, десет дни…

— Пет — уточни Бувил.

— Пет — поде Толомей — и вие не знаете откъде е и как се казва дори!

— Зная, знаех — измънка Бувил, като се изчерви. — Но понякога паметта нещо ми изневерява.

Той не можеше за трети път да изтича при жена си. Защо не дойдеше да му помогне, ами оставаше скрита зад гоблена, та да го хока след малко, ако извърши някоя глупост? Сигурно си имаше своите основания. „Този Толомей е единственият човек, от когото се страхувам в цялата тази бъркотия — беше му казала тя. — Нюх на ломбардец струва колкото тридесет ловджийски кучета. Ако те види насаме, какъвто си наивник, по-малко подозрения ще събудиш у него и аз пбсле по-лесно ще изведа играта до успешен край.“

„Какъвто си наивник… тя има право, станах голям наивник — казваше си Бувил. — И все пак неотдавна бях в състояние да разговарям с краля и да се занимавам с техните работи. Та нали аз уговорих женитбата на госпожа Клеманс? Нали аз трябваше да се занимавам е конклава и да хитрувам с Дюез?…“ Тази мисъл го спаси.

— Нали ми казахте, че племенникът ви носи препоръка от светия отец? — поде той. — Чудесно! Това ще уреди всичко. Гучо сам трябва да отиде да вземе жена си, като покаже това писмо. Така всички ще бъдем неуязвими и ще избегнем всякакви упреци и разправии. Светият отец! Че какво повече може да се иска!… Той ще се върне след два-три дни, нали? Да се надяваме, че всичко ще се развие възможно най-добре. И гореща благодарност за хубавия плат. Сигурен съм, че жена ми много ще го хареса. Довиждане, месер, винаги на вашите услуги.

Той се чувствуваше по-изтощен, отколкото, ако бе провел бойна атака.

На излизане от Венсен Толомей си мислеше: „Или ме лъже поради неизвестна на мен причина, или съвсем се е вдетинил. Няма що. Да изчакаме Гучо.“

Но госпожа дьо Бувил не го изчака. Тя заповяда да приготвят носилката й и бързо се отправи към предградието Сен-Марсел. Там тя се затвори с Мари дьо Кресе. След като бе причинила смъртта на детето й, сега тя бе дошла да накара Мари да се откаже и от любовта си.

— Вие се заклехте над евангелието да пазите тайна — каза й тя. — Но ще бъдете ли в състояние да я спазите пред този мъж? Ще имате ли сила да живеете с вашия съпруг… — сега тя беше готова да удостои Гучо с това име — …като му оставите илюзията, че е баща на дете, което не е негово? Грях ще бъде да скривате нещо толкова сериозно от другаря в живота си! Ами когато ни се удаде истината да възтържествува и дойдат да потърсят краля, за да го възкачат на трона, какво ще кажете? Вие сте много честна девойка и в жилите ви тече много благородна кръв, за да можете да допуснете толкова грозна постъпка!

Мари сама си бе задавала всички тези въпроси и то стотици пъти в своето усамотение. Тя не мислеше за нищо друго. Стигаше до полуда. И отлично знаеше отговора! Знаеше, че щом падне в обятията на Гучо, ще й бъде невъзможно да се преструва и да мълчи; съвсем не, защото това „е грях“, както разправяше госпожа дьо Бувил, защото любовта нямаше да й позволи да го излъже така жестоко.

— Гучо ще ме разбере, Гучо ще ми прости. Той ще знае, че това е станало против волята ми и ще ми помогне да понасям това бреме. Гучо няма да каже нищо, госпожо, мога да се закълна за него, както за себе си!