Морис Дрюон - Законът на мъжете

Вярност не се печели без благодеяния. Филип щедро заплати възкачването си на трона.

Старият сенешал Жоенвил се оттегли в замъка си Васи, където искаше да умре. Знаеше, че е към края на дните си. Синът му Ансо, който още от Лион не бе се разделял с Филип, каза един ден на краля:

— Баща ми твърди, че във Венсен са станали странни неща, когато умрял малкият крал. До ушите му са стигнали обезпокоителни слухове.

— Зная, зная — отвърна Филип. — И на мен някои обстоятелства тогава ми се сториха изненадващи. Да ви призная ли какво мисля, Ансо? Не бих желал да злословя за Бувил, защото нямам никакви доказателства. Но се питам дали не се оказа недостоен за поверената му задача. Толкова се вълнуваше, вслушваше се в толкова празни приказки! Безкрайната му мнителност даде храна на хорското въображение… Тъй или иначе, вече е много късно.

Той замълча и добави:

— Ансо, аз ви вписах за едно дарение от държавното съкровище, възлизащо на четири хиляди ливри, и то ще бъде израз на моята благодарност за подкрепата, която винаги сте ми оказвали. А ако в деня на коронясването братовчед ми, Бургундският херцог, както смятам, няма да бъде там, за да върже шпорите ми, вие ще направите това. Достатъчно знатен сте за това.

Открай време златото е било най-здравият катинар за устата. Но Филип знаеше, че при някои хора той трябва да бъде и с допълнителна украса.

Оставаше да се уреди случаят с Робер д’Артоа. Филип се радваше, че бе държал в затвора опасния си братовчед по време на последните събития. Само че не можеше да го държи безкрайно в Шатле. Всяка коронация обикновено е придружена от прояви на благоволение и помилвания. След настойчивото застъпничество на Шарл дьо Валоа Филип се престори на добродушен владетел.

— Само за да ви угодя, чичо — каза той, — ще освободя Робер… — Не довърши изречението си и като че ли мислено пресметна нещо: — …но три дни след отпътуването ми за Реймс. И без право да се отдалечава от Париж на повече от двадесет левги.

При възшествието си Филип Дългия не само прекрачи два трупа. Той остави зад себе си още две разбити съдби, две сломени жени: едната — кралица, другата — с по-скромен произход.

Още на другия ден след погребението на мнимия Жан I в Сен-Дени Клеманс Унгарска, макар всички да очакваха, че ще предаде богу дух, дойде на себе си и се върна към живота. Някое лекарство най-сетне бе подействало. Треската и инфекцията напуснаха тялото й, за да направят сякаш място на други страдания. Първото нещо, което кралицата каза, бе, че иска да види сина си: тя едва го бе зърнала. Спомняше си само едно голо телце, което разтриваха с розова вода и слагаха в люлка…

Когато й казаха най-предпазливо, че не могат веднага да й го покажат, тя прошепна:

— Мъртъв е, нали? Знаех го, почувствувах го в унеса си… И това трябваше да ми се случи…

Не посрещна тази вест с бурен изблик на отчаяние, както се опасяваха. Остана покрусена, но със сухи очи и по лицето й се долавяше трагичната ирония на човек, застанал пред димящото пепелище на изгорелия си дом.

Устните й трепнаха, сякаш щеше да се усмихне и в първия миг помислиха, че е обезумяла.

Нещастието беше връхлетяло много настървено върху нея. Част от душата й беше мъртва и съдбата можеше да нанася двойно по-тежките си удари, без да й причини страдание.

Когато беше с нея, Бувил се виждаше обречен на измамническата роля на безпомощен утешител. Всяка приятелска дума, която му отправяше кралицата, го раздираше от угризения.

„Детето й е живо, а не трябва да й кажа. Като си помисля, че бих могъл да й доставя такава радост!…“

Колко пъти жалостта и дори обикновената почтеност едва не взеха превес. Но като познаваше малодушието му, госпожа дьо Бувил никога не го оставяше сам с кралицата.

Той можеше поне да се утеши отчасти, като обвиняваше Мао, истинската виновница.

Кралицата подвигаше рамене. Какво значение имаше за нея ръката, с която си бяха послужили, за да я сразят?

— Бях благочестива, бях добра, поне смятам, че бях такава. Мъчех се да следвам повелите на религията и да правя по-добри хората, които ми бяха скъпи. Никому не съм пожелавала да му се случи нещо лошо. А бог си постави за цел да ме нарани повече от всяко друго свое създание… А виждам, че злите хора преуспяват във всичко.

Тя не се бунтуваше и не богохулствуваше, просто констатираше една безмерно голяма неправда.

Чума бе отнесла баща й и майка й, когато самата тя бе едва двегодишна. Докато всички принцеси от семейството й се изпоомъжиха още преди пубертета, тя бе чакала подходящ съпруг чак до двадесет и две години. Мъжът, който се яви най-неочавано, изглеждаше най-високопоставен в света. Тя бе пристъпила замаяна, зашеметена от нереална любов към този брак с френския крал, изпълнена с най-добри намерения. Но още преди да дойде в новото си отечество, насмалко не загина от морската буря. Само няколко седмици по-късно разбра, че се бе омъжила за убиец и бе заела мястото на една удушена кралица. След десет месеца остана вдовица с дете в утробата. Отстранена веднага от властта, тя бе затворена, уж за да бъде по-защитена. Цяла седмица се бори пред прага ца смъртта, за да узнае, едва излязла от този ад, че детето й е умряло, отровено навярно както мъжът й.