Морис Дрюон - Законът на мъжете

— След вероломното й писмо можем да вярваме във всичко — каза Гучо, чиито мисли блуждаеха във всички посоки.

— Не вярвай в нищо, не проучвай нища, заминавай! Това е единственият правилен съвет.

Когато монсеньор д’Артоа получи петдесетте ливри, той не миряса, докато Гучо не се съгласи да сподели с него малкото пиршество, което смяташе да си предложи, за да отпразнува освобождението си. Необходим му беше другар и беше готов да се напие с коня си само и само да не остане сам.

Той толкова настояваше, че накрая Толомей прошепна на Гучо:

— Иди, иначе ще го обидим. Но дръж си езика!

И така Гучо завърши този отчайващ ден в една кръчма, чийто съдържател плащаше известен налог на офицерите от градската стража, за да му разрешат да търгува с леки жени. Всичко, което се кажеше там, биваше донасяно на началника им.

Монсеньор д’Артоа се показа в най-добрия си вид: неутолим при пиенето, с баснословен апетит, неуморим в крясъците, циничен, преливащ от нежност към младия си сътрапезник и повдигащ полите на леките момичета, за да покаже на всеки истинското лице на леля си Мао.

Обзет от дух на съревнование, Гучо не устоя на виното. С бляскал поглед, разрошени коси и несигурни движения, той крещеше:

— И аз знам немалко неща… Охо, ако седна да говоря…

— Говори де, говори!

Но и в опиянението у Гучо оставаше известен проблясък на благоразумие.

— Папата… — каза той. — Охо! Какви ги знам за папата!

Внезапно той се разрида и сълзите му закапаха в косите на една уличница, на която после удари плесница, защото тя олицетворяваше за него цялото женско коварство.

— Но аз ще се върна и ще го отвлека!

— Но кого? Папата ли?

— Не, детето й!

Вечерта главите им бяха съвсем размътени, погледите блуждаещи, а жените, доставени от кръчмаря, нямаха вече дрехи върху себе си. Точно тогава Лорме се приближи до Робер и му каза на ухото:

— Навън има някакъв мъж, който ни следи.

— Затрий го! — отвърна нехайно исполинът.

— Добре, монсеньор.

Така госпожа дьо Бувил загуби един свой прислужник, натоварен от нея да върви по петите на италианеца. Гучо никога не узна че поради жертвата на Мари той не завърши може би дните си с изтърбушен корем във вълните на Сена.

Върху една постеля със съмнителна чистота легнал върху гърдите на момичето, което беше ударил и което беше отзивчиво спрямо огорченията на мъжете, Гучо продължаваше да оскърбява Мари и си въобразяваше, че си отмъщава на нея, като мачкаше плътта на продажната жена.

— Имаш право! И аз хич не обичам жените! Всичките са лъжкини! — казваше уличницата на Гучо. Никога след това той не можа да си припомни нейните черти.

На другия ден, нахлупил шапка до очите, с уморени крайници и еднакво отвратен и тялом, и духом, Гучо пое към Италия. Той отнасяше със себе си хубавичко състояние под форма на менителница, подписана от вуйчо му, която представляваше делът му от печалбите от извършените от него сделки в продължение на две години.

Същия ден крал Филип V, жена му Жана и графиня Мао пристигнаха в Реймс заедно с всички свои придворни.

Вратите на замъка Кресе се бяха вече затворили зад красивата и неутешима Мари, за която животът щеше да се превърне във вечна зима.

Истинският френски крал щеше да израсне там като незаконородено дете. Щеше да направи първите си стъпки в калния двор сред патиците, щеше да се търкаля в ливадата с жълти перуники на брега на Модр, същата ливада, където при всяка своя разходка Мари щеше да изживява наново кратката си и трагична любов. Тя щеше да остане вярна на клетвата си, на всички свои клетви — пред Гучо и пред кралството, щеше да опази тайната, всички тайни, чак до смъртния си одър. Изповедта й един ден щеше да развълнува Европа.

Вратите на Реймс, с окачените над тях кралскиг гербове, бяха пребоядисани наново. Улиците бяха украсени с ярки драперии, килими и копринени платове, същите, които бяха използвали година и половина преди това за коронацията на Луи X. До двореца на архиепископа бяха сковали набързо от дъски три обширни зали за угощението на двора: едната за масата на краля, другата за масата на кралицата и третата за висшите сановници.

Реймските буржоа, които поемаха разходите по коронацията, намираха това бреме възтежко.

— Ако вземат да измират така бързо на трона — говореха си те, — скоро ще трябва да се храним само веднъж през годината и то като продадем ризите си! Много скъпо ни струва, че Хлодвиг избра точно нашия град, за да се покръсти, а Юг Капет — за да му сложат короната! Ако някой друг град в кралството иска да купи от нас свещената стъкленица с мирото, лесно ще се спазарим.