Морис Дрюон - Законът на мъжете

Жан дьо Кресе съзерцаваше с неудоволствие красотата на сестра си, сякаш тя бе самото олицетворение на греха.

— Събери дрипите си, защото няма да се върнеш много скоро.

— Но къде ще ме отведете? — попита Мари.

— Ще видиш.

— А вчера… Защо нищо не ми казахте вчера?

— За да ти дадем време да ни изиграеш пак някой от твоите номера?… Хайде, побързай. Искам да тръгнем, преди да ни видят слугите. Достатъчно срам ни навлече. Няма нужда да клюкарствуват допълнително.

Мари не отвърна нищо. От цял месец близките й се отнасяха с нея все така и й говореха със същия тон. Тя се изправи, леко натежала от бременността си, която колкото и да не й личеше още, я изненадваше при ставане всяка сутрин. При светлината на оставената й от Жан свещ тя се приготви, плисна с вода лицето и шията си, сплете набързо косите си. Забеляза, че ръцете й треперят. Къде я отвеждаха? В кой манастир? Тя окачи на шията си златния медальон, подарен й от Гучо. Според думите му самата кралица Клеманс му го била дала. „Досега реликвите в него малко ми помогнаха — помисли си тя. — Дали не съм им се молила както трябва?“ После тя сгъна на купчина една горна и две долни рокли, една връхна дреха и няколко кърпи за лице.

— Ще си сложиш наметката с голямата качулка — подхвърли Жан, като надникна в стаята.

— Та аз ще умра от жега! — възрази Мари, — Това е зимна дреха.

— Майка ни държи да пътуваш със скрито лице. Не се противи и побързай.

В двора другият й брат, Пиер, оседлаваше сам двата коня.

Мари знаеше отлично, че този ден ще дойде. В известен смисъл, колкото и да се тревожеше, не й беше кой знае колко мъчно: тя бе стигнала дотам, че едва ли не желаеше да замине. Безрадостният манастир й изглеждаше много по-поносим от ежедневно предъвкваните натяквания и упреци. Там поне щеше да бъде сама с мъката си. Няма да бъде вече принудена да търпи яростните изблици на майка си, легнала болна, откакто бе избухнал скандалът. Всеки път, когато Мари й носеше чаша билков чай, тя я обсипваше с проклятия. Дебелата владетелка на имението получаваше пристъп на задух и се налагаше спешно да викат бръснаря от Нофл, за да й пусне малко черна кръв. За по-малко от две седмици вече шест пъти трябваше да пускат кръв на дам Елиабел, без това лечение да ускори оздравяването й.

Двамата й братя, особено Жан, се отнасяха с нея като с престъпница. О, разбира се! По-добре в манастир, хиляди пъти по-добре! Но затворена в някоя обител, ще може ли изобщо да получи вести от Гучо? Тази мисъл я преследваше натрапчиво и най-много я плашеше в бъдещата й съдба. Проклетите й братя я уверяваха, че Гучо бил избягал в чужбина.

„Не искат да ми признаят — казваше си тя. — Сигурно са накарали да го хвърлят в затвора. Не е възможно той да ме е изоставил! Или се е върнал в нашия край, за да ме спаси и затова братята ми толкова бързат да ме отведат, а после да го убият. Ах, защо не избягах с него!“ Въображението й рисуваше всевъзможни трагични развръзки. От време на време почти желаеше Гучо наистина да е избягал, изоставяйки я на жестоката й участ. Лишена не само от съвет, но дори и от съчувствие, тя нямаше до себе си нито едно близко същество освен детенцето, което щеше да роди. Но то малко можеше да й помогне, само поддържаше смелостта й.

Преди да тръгне, Мари попита дали може да се сбогува с майка си. Пиер влезе в спалнята на дам Елиабел. Вдовицата, която въпреки кръвопусканията не беше загубила гласа си, така се развика, че Мари разбра колко излишно е да настоява.

— Отговори ми, че нямала вече дъщеря — каза Пиер, като излезе от спалнята на майка им.

А Мари още веднъж си помисли: „Трябваше да избягам с Гучо. Аз съм си виновна. Как не заминах с него!“

Двамата братя яхнаха конете си и Жан взе сестра си зад себе си, защото неговият кон беше по-як или поне не толкова хилав като другия. Пиер яздеше сумтящото конче, на гърба на което предишния месец двамата братя бяха влезли така славно в столицата.

Мари хвърли последен поглед към малкото имение, чиито покриви едва личаха в сумрачната колеблива още зора, сякаш вече тънеха в сивотата на спомена. Всички мигове на живота й, откакто бе отворила очи, бяха вписани между тези стени и в този пейзаж: игрите й като дете, изненадващото откриване на самата нея и на света, което всички правим ден след ден, всеки на свой ред… безкрайното разнообразие на тревите в полето, странната форма на цветята и дивния прашец в сърцевината им, нежния пух по коремчето на патенцата, игрите на слънчевите лъчи по крилцата на водните кончета… Тя оставяше тук всички ония часове, през които бе наблюдавала как израства, беше се вслушвала в мечтите си, всички промени на лицето си, което тъй често бе оглеждала в прозрачните води на Модр, и омаята от живота, която изпитваше понякога, легнала по гръб сред поляната, когато се опитваше да прочете бъдещето си във формата на облаците и си представяше, че бог я гледа от дъното на небето…