Морис Дрюон - Законът на мъжете

На 27 юни, след като свика съвета в тесен състав с участието на графовете дьо Форез и де ла Вулт, младият принц реши да тръгне на път и заповяда да стегнат багажа на свитата му. Междувременно се сети, че още не бяха отслужили тържествена литургия за упокоение душата на брат му и заповяда тя да бъде отслужена преди заминаването му във всички църкви на града.

Цялото висше и нисше духовенство бе задължено да присъствува, за да се приобщи към молитвите на регента.

Кардиналите, особено италианските кардинали, ликуваха. Филип дьо Поатие напускаше Лион, без да ги е огънал.

— Прикрива бягството си с траурни тържества — заявяваше Каетани, — но все пак проклетникът си отива! Няма да мине месец, повярвайте ми, и ще се върнем в Рим!

Кардиналите са важни особи, които не могат да бъдат размесени с дребните риби от духовенството. За погребалната литургия в памет на Луи X граф дьо Поатие им отреди църквата при манастира на Грешните братя, наречена църквата на якобинците, най-хубавата, най-обширната след катедралата Сен-Жан и същевременно най-добре укрепената 4.

Макар че бяха само двадесет и четирима, църквата беше пълна, тъй като всеки кардинал бе пожелал да пристигне тържествено, ескортиран от цялата си свита — капелан, секретар, ковчежник, млади духовници, непосветени в рицари благородници, прислужници, лакеи, придържащи краищата на мантията им и факлоносци. Почти петстотин души общо взето стояха между тежките бели колони.

Рядко погребална литургия е бивала изслушвана по-разсеяно. За пръв път от много месеци кардиналите, които живееха на котерии в различни резиденции, се намираха отново заедно. Някои от тях не се бяха виждали почти цели две години. Те се наблюдаваха едни други, изучаваха се, дебнеха се.

— Видяхте ли? — шепнеха помежду си. — Орсини току-що поздрави Фредол Младия… Стефанески разговаряше известно време с Мандагу. Дали ще се приближи до провансалците?… О! Дюез съвсем се е смалил. Много се е състарил…

И наистина Жак Дюез, чиято лека и скоклива походка обикновено изненадваше у човек на неговата възраст, този ден пристъпваше бавно, влачейки нозе, и отговаряше разсеяно на поздравите с уморено и отпаднало изражение.

Гучо Балиони, облечен като млад благородник, беше в свитата му. Беше уговорено, че не знае никакъв друг език освен италиански и че е дошъл направо от Сиена. „Може би щях да направя по-добре, ако бях потърсил закрилата на граф дьо Поатие. Защото днес щях да замина с него за Париж и да разбера какво става с Мари, от която нямам никаква вест от толкова дни. Докато сега тук завися за всичко от тази стара лисица; обещах, че вуйчо ми ще му отпусне заем и той няма да направи нищо за мен преди парите да пристигнат. А вуйчо ми не ми отговаря. При това казват, че в Париж имало размирици… Мари, Мари, моята хубава Мари!… Дали няма да сметне, че съм я изоставил? Може би вече ме ненавижда. Какво ли са направили с нея?“

Той си представяше Мари, затворена от братята си в Кресе или в някой манастир за разкаяни девици. „Ако мине още една седмица така, ще избягам в Париж.“

Когато стигна до мястото си, което беше сред столовете в хора, Дюез, превит надве, заоглежда дискретно съседите си и понякога обръщаше смаленото си лице към дъното на църквата. През два стола от него Франческо Каетани, с голям орлов нос на мършавото си лице и разпилени като бели пламъци коси около червената си шапчица, не скриваше радостта си. Погледите му, които се местеха от катафалката върху хората от свитата му, бяха победоносни. „Виждате ли, монсеньори — сякаш казваше той на всички около себе си, — какво става, когато си навлечеш гнева на фамилията Каетани, която е била могъща още по времето на Юлий Цезар. Небето се грижи за отмъщението ни.“

Двамата Колона, с тежки кръгли брадички, разделени от вертикална трапчинка по средата и напомнящи двама воини, предрешени като прелати, го измерваха от глава о пети с явна враждебност.

В нареждането си за тържествената литургия граф дьо Поатие не беше се скъпил за броя на псалтите. Те бяха най-малко сто, подсилени от гласа на органа, чието духало се поддържаше от четирима мъжаги. Гръмогласна, царствена музика се възнасяше под сводовете, насищаше въздуха с вибрации, обгръщаше плътно тълпата. Дребните духовници можеха безнаказано да бъбрят помежду си, а младите благородници да се подиграват с господарите си. Невъзможно беше да чуеш какво се казва на три крачки от теб, а още по-малко — какво става при вратите.