Морис Дрюон - Законът на мъжете

Самият той заседаваше при затворени врати с членовете на антуража си и висшите кралски служители, които участвуваха в мисията му.

Най-сетне завесите се разтвориха и се появи граф дьо Поатие, последван от съветниците си. Всички със сериозни изражения.

— А! Месир Варе и всички вие господа консули — каза граф дьо Поатие, — добре че сте тук. Ще можем веднага да ви предадем посланието, което се канехме да ви изпратим. Месир Мил, четете, моля ви.

Мил дьо Ноайе, който беше съветник в съда и армейски генерал по времето на Филип Хубави, разгъна един пергамент и зачете:

— До всички байита, сенешали и съветници на верноподаните ни градове. Известяваме ви голямата си покруса от смъртта на нашия любим брат, нашия крал Луи Десети, когото бог прибра за огорчение на поданиците му. Но човешката природа е устроена така и никой не може да мине отвъд предначертания му предел. Затова ние решихме да пресушим сълзите си, да се помолим ведно с вас на Христа за спасението на душата му и да се погрижим усърдно за управлението на френското и наварското кралство, за да отстоим правата им и за да могат поданиците на тези две кралства да живеят щастливо под щита на справедливостта и мира. Регент на двете кралства с божия милост — ФИЛИП.

След като първоначалното вълнение премина, месир Варе тутакси пристъпи да целуне ръката на граф дьо Поатие, а другите консули го последваха без никакво колебание.

Кралят беше умрял. Тази новина беше сама по себе си толкова смайваща, че никой не помисли, поне за няколко минути, да си задава въпроси. При липса на пълнолетен наследник изглеждаше напълно естествено по-възрастният от братята на владетеля да поеме властта. Консулите не се усъмниха ни за миг, че решението е било взето в Париж от камарата на перовете.

— Разгласете веднага посланието из града. След това вратите веднага ще бъдат отворени.

После Филип дьо Поатие добави:

— Месир Варе, вие сте много влиятелен сред търговците на платове. Ще ви бъда признателен, ако ми доставите двадесет черни плаща и наредите да ги оставят в преддверието ми, за да могат хората, които ще идват да ми поднасят съболезнованията си, да ги намятат.

И той отпрати консулите.

Първите две крачки за встъпване във власт бяха направени. Накарал бе хората от антуража си да го провъзгласят за регент и така ги превръщаше в свой държавен съвет. Щеше да бъде признат от град Лион, където се намираше в момента. Сега бързаше да разпростре признаването над цялото кралство и да постави Париж пред свършен факт. Успехът зависеше от бързината.

Писарите вече възпроизвеждаха в множество екземпляри прокламацията, а вестоносците оседлаваха конете си, за да я разнесат във всички провинции.

Щом отвориха отново вратите на Лион, те се втурнаха, като се разминаха с трима конника, задържани още от сутринта отвъд Сона. Единият от тях носеше писмо от граф дьо Валоа, в което той се представяше като определен за регент и искаше от Филип да ратифицира съгласно правилата назначението му, за да влезе в сила. „Уверен съм, че ще подпомогнете задачата ми за благото на кралството и ще ми дадете възможно най-скоро съгласието си като добър и любим племенник.“

Второто послание беше от Бургундския херцог, който също искаше регентството от името на племенницата си, невръстната Жана Наварска.

Най-сетне граф д’Еврьо предупреждаваше Филип дьо Поатие, че перовете не са били свикани съгласно традицията и обичая, и в нетърпението да си присвои властта Шарл дьо Валоа не се опирал на никакъв текст, нито на някоя от камарите.

Щом получи известията, граф Поатие свика антуража си на съвещание. В съвета всъщност участвуваха само хора, враждебни на политиката, водена от осемнайсет месеца насам от Вироглавия и граф дьо Валоа. Филип дьо Поатие познаваше възможностите и достойнствата им и ги бе взел със себе си за трудните преговори с Църквата. Такъв бе например конетабълът Гоше дьо Шатийон, който не можеше да прости смешния „кален“ поход, наложен му предишното лято във Фландрия. Такъв беше и Мил дьо Ноайе, близък роднина на Гоше, и Раул дьо Прел, легист при Филип Хубави, когото Валоа бе арестувал едновременно с Ангьоран дьо Марини и който дължеше освобождението си и спечеленото отново благоволение на граф дьо Поатие.

Нито един от тях не гледаше с добро око на амбициите на Валоа, нито искаше Бургундският херцог да се намесва в работите на короната. Те се възхищаваха от бързината, с която бе действувал младия принц, и възлагаха на него надеждите си.