Морис Дрюон - Законът на мъжете

Най-сетне след много увещания, обещания, а понякога и пари, бе успял да ги събере в Лион, град, който отдавна бе подвластен на Църквата, а съвсем наскоро — през последните години от царуването на Филип Хубави — и непосредствено на френския крал.

Граф дьо Поатие смяташе, че е на път да постигне целта. Но напуснеше ли Лион, нямаше ли всички трудности да възникнат отново, личните вражди пак да се разпалят, влиянието на римските прелати или на неаполския крал да измести френското влияние и различните партии да започнат пак да се обвиняват взаимно в измяна и ерес? И нямаше ли след толкова разногласия папската власт отново да се настани в Рим? „Нещо, което баща ми толкова искаше да избегне… — казваше си Филип дьо Поатие. — Нима делото му, така силно подкопано вече от Луи и от вуйчо ни Валоа, ще бъде изцяло разрушено?“

В продължение на няколко мига кардинал Дюез имаше чувството, че младият мъж е забравил присъствието му. Поатие внезапно го попита:

— Дали гасконската партия смята да подкрепи кандидатурата на кардинал Пелагрю? И мислите ли, че вашите благочестиви колеги са склонни най-сетне да заседават?… Седнете тук, монсеньор, и ми кажете откровено какво мислите. Какво е положението?

През тридесетината години, откакто участвуваше в работите на кралствата, кардиналът бе установил близък контакт с много владетели и държавници. Но почти не бе срещал човек, който да се владее по-добре. Ето един двадесет и пет годишен принц, на когото току-що бе съобщил, че брат му е умрял, че тронът е вакантен, а той предпочита да оправя обърканите сметки около един конклав. Достоен сюжет за размисъл.

Седнали един до друг край един прозорец, върху покрит с дамаска сандък, като краката на кардинала една докосваха пода, а граф дьо Поатие бе изпънал напред своите, поклащайки ги бавно във въздуха, двамата мъже разговаряха надълго.

Всъщност, според думите на Дюез, от две години насам, след смъртта на Климент V, се натъкваха все на същите трудности, които Дюез бе изложил на Бувил неотдавна в една нива близо до Авиньон.

Партията на десетте гасконски кардинали, наричана още френска партия, си оставаше най-многочислена, но не беше достатъчна да осигури необходимото мнозинство от две трети от светия колегиум или с други думи шестнадесет гласа! Гасконците се считаха пазители на политиката на покойния папа, който ги бе направил кардинали всичките, държаха твърдо светият престол да си остане в Авиньон и бяха забележително единни в сравнение с другите две партии. Но и между тях съществуваха глухи съперничества: ведно с амбициите на Арно дьо Пелагрю растяха и амбициите на Арно дьо Фужер и Арно Нувел. Привидно се подкрепяха, а се боричкаха подмолно.

— Войната между тримата Арно — завърши Дюез с тихия си глас. — Нека видим сега партията на италианците.

Те бяха само осем, но разделени на три групички. Плесницата на Анани завинаги опълчваше страшния кардинал Каетани, племенник на Бонифаций VIII, срещу двамата Колона. Другите италианци се люшкаха между тези противници. Стефанески, понеже бе враждебен на политиката на Филип Хубави, държеше за Каетани: между другото беше негов роднина. Наполеон Орсини лавираше. И осмината бяха единодушни само в едно: връщането на папата във Вечния град. Но затова пък по този пункт бяха непреклонни.

— Добре ви е известно, монсеньор, че за малко не бяхме застрашени от схизма. Тази опасност още не е избягната… Италианците отказваха да заседават във Франция и наскоро съобщиха, че ако бъде избран за папа гасконец, нямало да го признаят и щели да назначат свой папа в Рим.

— Няма да има схизма — заяви невъзмутимо граф дьо Поатие.

— Благодарение на вас, монсеньор, благодарение на вас! С удоволствие признавам това и го казвам навсякъде. След като отидохте от град на град с мирни предложения, ако не сте намерили още пастира, сте събрали вече стадото.

— Скъпи овчици, монсеньор! Знаете ли, че тръгнах от Париж с шестнадесет хиляди ливри, а миналата седмица се наложи да ми изпратят още толкова? Язон в сравнение с мен е бил бедняк. Не бих желал всичките тези златни руна да ми се изплъзнат между пръстите — каза граф дьо Поатие, като леко присви клепачи.

Дюез, който по околен път чувствително се бе възползвал от щедростта му, не откликна направо на намека му, но отговори:

— Струва ми се, че Наполеон Орсини и Алберти де Прато, а може би и Гийом дьо Лонжи, който беше преди мен канцлер на неаполския крал, лесно щяха да се откъснат… Избягването на схизмата заслужаваше тази скъпа цена.