Морис Дрюон - Законът на мъжете

Това заключение беше по-скоро успокоително за човек, който мисли за смъртта. То отдалечаваше срока на върховния съд, без да изключва перспективата за вечен живот и много добре се съгласуваше с присъщото на повечето хора убеждение, че смъртта е пропадане в безбрежно тъмно безмълвие, безконечна несъзнателност… очакване sub altare dei…

Естествено подобна доктрина, изповядвана гласно, не би могла да не предизвика бурни реакции както сред докторите теолози, така и сред вярващия народ. И един кандидат за светия престол би избрал много зле момента да проповядва, че раят е празен, а адът не съществува.

„Да изчакаме да мине конклавът“ — казваше си кардиналът.

Монахът-вратар прекъсна мислите му, като потропа на вратата му и му извести, че е дошъл куриер от Париж.

— Кой го праща? — попита кардиналът.

Гласът на Дюез беше задавен, приглушен, напълно лишен от тембър, макар и доста отчетлив.

— Граф дьо Бувил — отвърна вратарят. — Трябва да е карал много бързо, защото изглежда страшно уморен. Докато отида да му отворя, беше почти заспал, облегнал чело до вратата.

— Доведи го веднага.

И кардиналът, който няколко минути преди това размишляваше върху суетата на амбициите в този свят, си помисли тутакси: „Дали не е във връзка с избора? Дали френският двор ще подкрепи открито кандидатурата ми? Или ще се пазарят с мен?…“

Чувствуваше се много възбуден, изпълнен с любопитство и надежди и се заразхожда из стаята с малки бързи крачки. Дюез беше на ръст колкото петнадесетгодишно момче, с миша муцуна под гъсти бели вежди и с крехки кости.

Небето розовееше зад стъклата на прозорците. Не можеше още да се угасят свещите, но виделината навън разтваряше вече сенките. Лошият час бе отминал…

Вестоносецът влезе. Кардиналът от пръв поглед разбра, че не е професионален куриер. Най-напред всеки истински пратеник тутакси би коленичил и би подал кутията с писмото, вместо да остане прав и да каже, скланяйки глава: „Монсеньор…“ Освен това, когато изпращаше пощата си, френският двор избираше юначаги с яко телосложение, опитни в сраженията, подобно на едрия Робен-ки-сьо-Мариа, използван специално като куриер между Париж и Авиньон, а не такъв младок с вирнат нос, който явно с мъка държеше отворени очите си и се олюляваше от умора върху обутите си в ботуши нозе.

„Мирише на дегизировка — си каза Дюез. — Пък и съм виждал вече някъде това лице…“

Той строши печатите на писмото с късата си малка ръка и скоро се разочарова. Не ставаше въпрос за избора, молеха го да окаже закрила на самия пратеник. При все това Дюез бе склонен да изтълкува благоприятно тази молба: винаги когато Париж искаше някаква услуга от духовните власти, обръщаха се все към него.

— И така, вие се казвате Гучо Балиони? — попита той, като прочете писмото.

— Да, монсеньор.

— Граф дьо Бувил ви препоръчва пред мен, за да ви взема под своя закрила и да ви спася от преследванията на враговете ви.

— Ако благоволите да ми окажете тази милост, монсеньор.

— Изглежда вие сте имали някакво неприятно приключение, което ви е принудило да избягате под тази ливрея — продължи кардиналът с бързия си беззвучен глас. — Разкажете ми. Бувил ми казва, че вие сте били в свитата му, когато отведе кралица Клеманс във Франция. Наистина сега си спомням. Зърнах ви край него… Та значи вие сте племенник на месер Толомей, капитана на ломбардците в Париж. Много добре, много добре. Разкажете ми вашия случай.

Той беше седнал и си играеше машинално с големия въртящ се пюпитър, върху който бяха поставени книгите, които използваше при заниманията си. Напрежението му бе спаднало, той се чувствуваше спокоен и готов да поразвлече мисълта си с дребните хорски проблеми.

Гучо Балиони бе изминал за четири дни сто и двадесет левги. Не усещаше вече крайниците си. Гъста мъгла изпълваше съзнанието му и той би дал какво ли не, за да се изтегне, макар направо на земята и да спи… да спи…

Успя да се овладее. Сигурността му, любовта му, бъдещето, всичко изискваше да преодолее поне още за миг умората си.

— Ето, монсеньор. Ожених се за девойка с благороден произход — отвърна той.

Стори му се, че тези думи излизат от устата на друг. Той би желал да започне съвсем различно. Би желал да обясни на кардинала, че безпримерно нещастие го бе сполетяло, че той е най-смазаният, най-изтерзаният човек във вселената, че заплашват живота му, че е бил принуден да се отдалечи може би завинаги от жената, без която не може да диша, че тази жена ще бъде затворена, че събитията бяха връхлетели върху тях от една седмица така бурно, така внезапно, че времето сякаш бе изгубило обичайните си измерения и самият той, Гучо, се чувствува подобен на камък, влачен от буен поток… А цялата му драма, когато се опита да я разкаже, се сведе до това късо изречение: „Монсеньор, аз се ожених за девойка от благороден произход.“