Морис Дрюон - Законът на мъжете

След жаждата за знания го обзе жаждата за власт. Съветник на крал Карло II Куция, дядо на кралица Клеманс, после секретар на тайните съвети и снабден с множество църковни бенефиции, десет години след пристигането си той бе назначен епископ на Фрежюс, а малко по-късно встъпи на длъжността канцлер на Неаполското кралство, или с други думи пръв министър на държава, която включваше Южна Италия и цялото графство Прованс.

Такова баснословно издигане, независимо от дворцовите интриги, не бе постигнато само благодарение на таланта му на юрист и теолог. Една негова черта, позната на много малко хора, защото бе свързана едновременно с църковна и държавна тайна, показваше хитрината и самонадеяността, на която Дюез бе способен. Няколко месеца след смъртта на Карло II той бе изпратен със специално поръчение в папския двор, точно когато бе вакантно мястото за епископ в Авиньон, по онова време с най-голямо значение за целия християнски свят, тъй като там се намираше резиденцията на Светия престол. Все още канцлер, следователно пазител на печатите, гой изготвил най-невъзмутимо едно писмо, с което новият крал на Неапол, Роберто, уж искал за него, Жак Дюез, епископското кресло в Авиньон. Това станало през 1310 година. Климент V, който държал да си осигури подкрепата на Неапол, защото точно тогава имал неприятности с Франция, удовлетворил веднага искането. Малко по-късно, когато Климент приел на аудиенция Роберто, измамата била разкрита. Всеки от двамата бил неприятно изненадан от държанието на другия — папата, загдето не получил по-гореща благодарност за оказаното благоволение, кралят, загдето не бил уведомен за това назначение, което го лишавало от канцлер. Вместо да предизвикат излишен скандал, и двамата решили да се отнесат снизходително към провинения. Така било по-изгодно за всички. Сега Дюез беше кардинал в курията и съчиненията му се изучаваха във всички университети.

Но колкото и удивителна да е нечия съдба, тя изглежда такава само на ония, които я гледат отстрани. Изживените дни — запълнени или празни, бурни или безметежни — вече са отлетели, а пепелта на миналото тежи еднакво във всички шепи.

Какъв смисъл имаше да влага толкова плам, амбиция, енергия, щом всичко трябваше неизбежно да премине в отвъдното, което си остава неразгадаема тайна и за най-издигнатите умове, и за най-недостъпните човешки науки? Защо този стремеж да стане папа? Не би ли било по-разумно да се уедини в някоя обител, да се откъсне от всичко? Да се отърси и от гордостта на познанието, и от тщеславието на властта, да подири най-скромно смирение във вярата… да се подготви за смъртта… У кардинал Дюез дори подобна размисъл се превръщаше в абстрактна мисловна дейност и страхът му от смъртта вземаше формата на теологична дискусия.

„Докторите теолози ни уверяват — мислеше си тази сутрин той, — че душите на праведните веднага след смъртта се наслаждават на блаженото съзерцаване на бога, като това е тяхната награда. Да приемем, да приемем… Само че Свещеното писание ни казва, че при свършека на света, когато възкръсналите тела се съединят отново с душите си, всички ще бъдем изправени пред Страшния съд. Тук има голямо противоречие. Как бог, пълновластен суверен, всезнаещ и съвършен, би разглеждал два пъти един и същ случай пред собствения си съд и как би могъл да се произнесе повторно за собствената си присъда? Бог не може да греши. А да си представим двояка присъда от негова страна, следователно грешка, е светотатство и даже ерес… Впрочем не подобава ли душата да се радва на своя господ едва когато, съединена с тялото си, ще бъде съвършена?… Тогава… тогава докторите грешат. Не би могло да има нито блаженство, нито блажено съзерцание преди свършека на света и бог ще позволи да го съзерцават едва след Страшния съд. Но къде се намират дотогава душите на умрелите? Дали няма да чакаме sub altare dei, под онзи божи олтар, за който споменава свети Йоан в своя Апокалипсис?…“

Конски тропот, необичаен шум за този час, отекна край стените на абатството по облите камъчета, с които бяха павирани най-хубавите улици в Лион. Кардиналът се вслуша за миг, после се върна към доводите си, продиктувани направо от юридическата му подготовка. Последиците им щяха да изненадат него самия.

„…Защото щом раят е празен, това странно променя положението на ония, които обявяваме за светци или праведници… Но това, което важи за душите на праведните, важи непременно и за душите на грешните. Бог не би могъл да накаже злите, преди да е възнаградил добрите. Работникът получава надницата си в края на деня. При свършека на света ще бъдат окончателно отделени добрите хора от лошите. Това ще рече, че засега адът не съществува…“