Морис Дрюон - Законът на мъжете

Бувил споделяше функциите си със стария дьо Жоенвил. Но наследственият сенешал на Шампания, съратникът на Луи Свети, беше сега на деветдесет и две години и вероятно беше доайенът на френските благородници. Беше полусляп и копнееше главно да отиде както всяко лято в замъка си Васи на Марна, където живееше охолно от дотациите, отпуснати му от трима крале. Всъщност той дремеше повечето време и всички задачи се струпваха върху Бувил.

За Клеманс той въплътяваше щастливите й спомени. Посланик, дошъл най-напред да иска ръката й, а после да я отведе от Неапол чак във Франция, той беше неин довереник и може би единственият й истински приятел в двора.

Бувил разбра, че Клеманс не желае да напусне Венсен.

— Монсеньор — обърна се той към Валоа, — аз мога да осигуря по-добре охраната на кралицата в този плътно ограден със стени замък, отколкото в големия дворец в Сите, достъпен за кого ли не. А ако ви тревожи съседството с графиня Мао, мога да ви уведомя, тъй като ме държат в течение на всяко придвижване в околностите на замъка, че в момента товарят колите й, защото заминава за Париж.

Валоа не можеше да не се дразни от нарасналия авторитет на Бувил, откакто бе назначен за попечител, както и задето неотстъпно стоеше до кралицата, облегнат на дългата си шпага.

— Месир Юг — му каза надменно той, — вие сте натоварен да бдите над утробата, а не да решавате къде ще живее кралското семейство, нито пък да защищавате сам цялото кралство.

Бувил отвърна невъзмутимо:

— Трябва ли освен това да ви обърна внимание, че кралицата не бива да се показва преди да изминат четиридесет дни от траура й?

— Благодаря ви, но и аз познавам добре обичаите, Бувил. Кой ви е казал, че кралицата ще се покаже? Ще я преведем в затворена колесница… Е, какво, племенничке! — извика Валоа. — Не би ли помислил човек, че се каня да ви изпратя отвъд моретата и че Венсен е на хиляди левги от Париж!

— Опитайте се да ме разберете, чичо — отвърна уморено Клеманс. — Имението Венсен е последният подарък, който съм получила от Луи. Подари ми го няколко часа преди да умре тук… Струва ми се, че още не си е отишъл напълно. Разберете ме… Тук именно имахме…

Само че монсеньор дьо Валоа не разбираше нито сърдечните копнежи, нито скръбните спомени.

— Вашият съпруг, за когото се молим, скъпа племенничке, принадлежи вече на миналото на кралството. Но вие, вие носите в себе си бъдещето. Излагайки собствения си живот, вие излагате живота на детето си. Луи, който ви вижда от небето, няма да ви прости.

Този път той улучи точно и без да каже нещо, Клеманс се смали леко в креслото си.

Но Бувил заяви, че не може да се вземе никакво решение без съгласието на месир дьо Жоенвил и изпрати бързо да го повикат. Почакаха няколко минути. После вратата се отвори, но се наложи да почакат още малко.

Най-сетне, облечен в дълга копринена дреха, каквито се носеха по време на кръстоносния поход, с треперещи крайници, с кожа на петна, подобна на дървесна кора, сълзящи очи и избледнели зеници, се появи съратникът на Луи Свети, влачейки нозе, подкрепян от щитоносец, почти така беловлас като него. Настаниха го да седне с дължимото внимание и Валоа започна да му обяснява намеренията си относно кралицата. Старецът слушаше, поклащайки сериозно глава, явно доволен, че все още играе някаква роля. Когато Валоа завърши, сенешалът потъна в размисъл, който никой не посмя да наруши. Очакваха решаващите думи, които щяха да се отронят от устата му. А Жоенвил внезапно попита:

— Но между впрочем, къде е кралят?

На лицето на Валоа се изписа отчаяно изражение. Толкова усилия, изразходвани напразно, когато разполага с толкова малко време! Дали сенешалът разбира все още какво му се казва?

— Хубава работа! Кралят е мъртъв, месир, и тази сутрин го погребахме. Знаете отлично, че сте назначен за попечител…

Сенешалът надипли чело и явно напрегна мисълта си. Все повече губеше спомен за непосредствено близките събития. Отдавна вече страдаше от тази слабост. Така например не беше забелязал, диктувайки на осемдесет години прословутите си „Мемоари“, че повтаря почти дословно на края на втората част онова, което е разказал в първата…

— Ах!… Нашият млад господар Луи — възкликна най-сетне той, — Мъртъв… На него посветих голямата си книга. Знаете ли, че той е… четвъртият крал, който умира пред очите ми?

Той произнесе тези думи, сякаш се касаеше за подвиг.

— Впрочем, щом кралят е мъртъв, кралицата е регентка — добави той.