Морис Дрюон - Законът на мъжете

Монсеньор дьо Валоа стана пурпурно червен. Той бе сметнал, разчитайки на оглупяването на единия и на предаността на другия, че ще може да използува двамата попечители както си иска. Сметката му излезе погрешна. Прекалената старост и прекалената добросъвестност сякаш се съюзяваха, за да му създадат затруднения.

— Кралицата не е регентка, месир сенешал, тя е бременна! — извика той. — Вижте състоянието й, нима тя може да се справя със задачите на кралството!

— Знаете, че почти не виждам — отвърна старецът.

Опряла чело на ръката си, Клеманс си мислеше само:

„Но кога ще свършат? Кога ще ме оставят на мира?“ Жоенвил се зае да обяснява при какви условия, когато умрял Луи VIII, кралица Бланш Кастилска поела регентството за всеобщо задоволство.

— Шушукаха, че госпожа Бланш не била вода ненапита, каквато я представят. Изглежда, че граф Тибо, баща ми беше много близък с нето, й служел дори в леглото…

Трябваше да го оставят да се изкаже. Ако забравяше станалото предния ден, сенешалът помнеше съвсем точно клюките, които се бяха разпространявали през ранната му младост. Намерил беше аудитория и се възползваше от случая. Ръцете му, раздвижени от старческо треперене, непрестанно стържеха копринената му роба при коленете.

— И дори когато светият ни крал замина на кръстоносен поход, където и аз бях с него…

— Кралицата остана в Париж през това време, нали? — прекъсна го Шарл дьо Валоа.

— Естествено… естествено… — измънка сенешалът.

Клеманс първа се отказа от борбата.

— Е, добре! Така да бъде, чичо — каза тя. — Ще изпълня волята ви и ще се прибера в Сите.

— Ето най-сетне едно мъдро решение, което месир Жоенвил сигурно одобрява.

— Естествено… естествено…

— Ще взема необходимите мерки. Свитата ви ще бъде командувана от сина ми Филип и братовчед ни Робер д’Артоа…

— Много ви благодаря, чичо, много ви благодаря — каза Клеманс. — Но сега бих искала да ме оставите да се помоля.

Един час по-късно, в изпълнение на заповедите на граф дьо Валоа, в замъка Венсен цареше пълен безпорядък. Изваждаха колите от навесите, камшици плющяха по задниците на едрите першеронски коне. Слуги преминаваха тичешком. Стрелците бяха оставили оръжията си, за да помагат на конярите. Откакто бе обявен траур, всички се чувствуваха задължени да говорят тихо и всеки сега намираше случай да извика.

Вътре в замъка откачаха бродираните тапицерии, разглобяваха покъщнината, пренасяха масичките за сервиране, етажерките, сандъците. Придворните служители на кралицата и почетните й дами се суетяха около собствения си багаж. Разчитаха, че най-напред ще заминат двадесет коли, които сигурно трябваше да направят още два тура, за да пренесат всичко.

Клеманс Унгарска бродеше от стая в стая в дългата си бяла рокля, неотстъпно следвана от Бувил. Навсякъде прах, пот, вълнение и присъщото на всяко пренасяне впечатление за грабеж. Ковчежникът с опис в ръка надзираваше опаковането на съдовете и на ценните предмети, които бяха отрупани върху плочите на една зала: чинии за ядене, метални кани, дванадесетте високи чаши от позлатено сребро, които Луи бе поръчал за Клеманс, както и златното ковчеже за реликви, съдържащо парче от истинския кръст, толкова тежко изделие, че носачът, който трябваше да го пренесе, се задъха под него, сякаш се качваше на Голгота.

В спалнята на кралицата перачката Йодлин, първата любовница на Вироглавия наглеждаше опаковането на дрехите.

— Какъв смисъл има… какъв смисъл има да вземам всички тези рокли, щом няма да ми трябват вече! — промълви Клеманс.

А и бижутата, скътани в кутийки, се трупаха в железни ковчежета; всички тези колиета, токи, пръстени, тези редки камъни, с които Луи я бе дарил щедро по време на краткотрайния им брак, й се струваха занапред съвсем излишни. Дори трите корони, целите в смарагди, рубини и перли, бяха много високи и прекалено украсени за вдовица. Обикновен златен обръч с дребни лилии, поставен направо върху воала, беше единственото украшение, на което тя щеше да има право занапред.

„Ето че станах бяла кралица като баба си, Мария Унгарска, и трябва да се държа като нея. Само че баба ми беше навършила шестдесет години и бе дала живот на тринадесет деца… А съпругът ми дори няма да види своето…“

— Госпожо — попита я Йодлин, — трябва ли да дойда с вас в двореца? Никой не ми е заповядал…

Клеманс погледна тази хубава руса жена, която, забравяйки всяка ревност, й беше такава опора през последните месеци и особено по време на агонията на Луи. „Той е имал дете от нея и го е отдалечил, затворил го е в манастир…“ Чувствуваше се приемница на всички прегрешения, извършени от съпруга й, преди да я е познавал. Имаше на разположение целия си живот, за да плати на бога със сълзи, молитви и милостиня тежкия откуп за душата на Луи.