Морис Дрюон - Законът на мъжете

„Да бе доживял поне да го види родено! Пет месеца, само още пет месеца! Колко щеше да се радва, особено ако е син… Как не забременях още през брачната ни нощ!…“

Тя извърна уморено глава към граф дьо Валоа, който се разхождаше из стаята като угоен петел.

— Но защо, чичо, защо смятате, че са го отровили така грозно? — попита тя. — Не беше ли възможно най-благороден? Защо търсите винаги човешко вероломство там, където може би се проявява само божията воля?

— Само вие приписвате на бога онова, което явно изхожда от арсенала на дявола — отвърна Шарл дьо Валоа.

С островърха качулка, отметната назад, месест нос, пълни, червендалести страни, щръкнал напред корем и все същата наметка от черно кадифе, украсена с опашки от белки и сребърни токи, която развяваше преди осемнадесет месеца на погребението на брат си Филип Хубави, монсеньор дьо Валоа пристигаше от Сен-Дьони, където бе присъствувал на погребението на Луи. Впрочем и тази церемония не мина без няколко предварителни трудности: за пръв път, откакто съществуваше ритуал за кралските погребения, след възклика: „Кралят е мъртъв!“ дворцовите сановници не можеха да добавят „Да живее кралят“! и се чудеха пред кого да изпълнят жестовете, предназначени за новия суверен.

— Че какво толкова! Ще счупите жезъла си пред мен! — беше заявил Валоа на първия шамбелан Матийо дьо Три. — Аз съм най-възрастният от семейството и най-подходящ.

Но брат му по баща, граф д’Еврьо, се възпротиви на странното му искане.

— Ако тълкувате така широко правото на предимство по възраст, не вие, Шарл, го имате, а чичо ни Робер дьо Клермон, синът на Луи Свети. Забравяте ли, че той още е жив?

— Знаете отлично, че клетият човек е луд и никак не можем да разчитаме на изветрелия му ум! — отвърна Валоа, като повдигна рамене.

В края на краищата след погребалното угощение, устроено в абатството, първият шамбелан счупи емблемата на длъжността си пред едно празно кресло…

Клеманс поде:

— Нима Луи не даваше милостиня на нещастните? Не отлагаше ли, доколкото бе възможно, наказанията на затворниците? Мога да свидетелствувам за великодушието и благочестието му. А колкото до старите му грехове, той се разкайваше…

Явно не беше уместно да постави под съмнение добродетелите, с които кралицата се опитваше да украси съвсем пресния спомен за мъжа си. Обаче Шарл дьо Валоа не можа да скрие раздразнението си.

— Зная, племенничке, зная, че влиянието ви над Луи беше много благотворно, и че е бил доста щедър… спрямо вас. Но не се управлява само с „отче наш“, нито обсипвайки с подаръци любимите същества. А и разкаянието не е достатъчно, за да обезоръжи ненавистта, която си посял.

Клеманс си помисли: „Ето… Ето този, който така ухажваше Луи, а сега се отрича от него. Сигурно скоро и мен ще упрекват заради подаръците, които ми е правил. Станах вече чужденката…“

Много изнемощяла, премного съсипана от безсънните нощи и дните, изпълнени със сълзи, за да намери сили да спори, тя само добави:

— Не мога да повярвам, че Луи е бил толкова ненавиждан, че да са искали да го убият.

— Ваша работа, не вярвайте, племенничке, но фактът си е факт! — извика Валоа. — Кучето, близало кърпите, в които балсаматорите били сложили вътрешностите на Луи, и умряло един час след това, го доказва!

Клеманс стисна облегалките на креслото си, за да не се олюлее пред гледката, която й налагаха. Тясната й патетична маска със затворени очи стана бледа като кърпата и воала, които я обграждаха. Трупът, балсамирането, изтръгнатите вътрешности, кучето, което бродеше наоколо и ближеше кървавите кърпи… Възможно ли е това да се отнася за Луи, мъжа, който бе спал до нея цели десет месеца?

Монсеньор дьо Валоа продължаваше да излага злокобните си умозаключения. Кога най-сетне ще млъкне тази неспокойна, властна и тщеславна личност, която, облечена ту в синьо, ту в червено, ту в черно, се появяваше във всеки важен или трагичен час, откакто бе дошла във Франция, за да я напътствува; да я оглушава с думите си и да я насилва да постъпва против волята й? Още сутринта в сватбения й ден… И Клеманс си спомни своята сватба в Сен Лие. Видя мислено пътя за Троа, селската църква, стаята в малкия замък, набързо нагласена за брачно ложе… „Съумях ли да се порадвам на щастието си? … Не, няма да плача пред него“ — каза си тя.

— Ние не знаем още кой е автор на това ужасно престъпление — продължаваше Валоа, — но ще го открием, племенничке, обещавам ви тържествено… разбира се, при условие, че ми се даде тази възможност. Ние, кралете…