Морис Дрюон - Законът на мъжете

— А, така ли… Как се казва тя?

— Мари дьо Кресе.

— Кресе… Не я познавам.

— Само че трябваше да се оженя тайно за нея, монсеньор. Семейството й беше против.

— Защото сте ломбардец? Естествено. Още са малко изостанали във Франция. В Италия, разбира се… И така, вие искате да получите анулиране на брака? Е… щом женитбата ви е била тайна…

— О не, монсеньор, аз я обичам, тя ме обича — възкликна Гучо. — Но близките й откриха, че е бременна и братята й ме погнаха, за да ме убият.

— Могат да го направят. Обичайното право е на тяхна страна. Поставили сте се в положение на похитител… Кой ви венча?

— Монахът Виченцо, от августинците.

— Фра Виченцо… не го познавам.

— Най-лошото, монсеньор, е, че този монах умря. Така че аз не мога дори да докажа, че наистина сме женени… Но не си мислете, че съм подлец, монсеньор. Готов бях да се бия. Но вуйчо ми се обърна към месир дьо Бувил…

— Който ви посъветва мъдро да офейкате.

— Но Мари ще бъде затворена в манастир! Мислите ли, монсеньор, че ще можете да я измъкнете оттам? Мислите ли, че ще я видя отново?

— А! Едно по едно, драги синко — отвърна кардиналът, като продължаваше да върти пюпитъра. — В манастир ли? Че какво, къде би могла да бъде по-добре засега?… Надявайте се на безкрайната благост на бога, от която всички толкова се нуждаем…

Гучо наведе глава изтощен. Черните му коси бяха съвсем прашни.

— В добри ли търговски отношения е вуйчо ви с Барди? — продължи кардиналът.

— Разбира се, монсеньор, разбира се… Барди са вашите банкери, струва ми се.

— Да, те са моите банкери. Но напоследък ми се виждат… не така общителни както по-рано. Те са такова крупно сдружение! Къде ли нямат кантори. И за най-малкото искане все се допитват до Флоренция. Бавни са като църковен съд… Вуйчо ви има ли много прелати сред клиентите си?

Мисълта на Гучо беше много далеч от банковите въпроси. Мъглата се сгъстяваше зад челото му, клепачите му пареха.

— Не, ние имаме главно барони. Граф дьо Валоа, граф д’Артоа… Бихме били много почетени, монсеньор — промълви той с несъзнателна любезност.

— Ще поговорим по-късно. Засега вие сте в безопасност в този манастир. Ще минете за човек на моя служба. Може да ви дадат някое расо… Ще видим това с моя шамбелан. Можете да свалите тази ливрея и да поспите спокойно — явно имате голяма нужда.

Гучо се поклони, измърмори няколко думи за благодарност и се запъти към вратата. После се спря и каза:

— Не мога още да сваля ливреята, монсеньор. Трябва да предам още едно послание.

— На кого? — попита Дюез, тутакси изпълнен с подозрение.

— На граф дьо Поатие.

— Поверете ми писмото. Ще го пратя веднага по някой монах.

— Само че, монсеньор, месир дьо Бувил ми поръча…

— Знаете ли дали това послание е във връзка с конклава?

— Ни най-малко, монсеньор. То се отнася до смъртта на краля.

Кардиналът подскочи от стола си.

— Крал Луи е умрял? Но защо не го казахте по-рано?

— Нима това не се знае тук? Мислех, че сте уведомен, монсеньор.

Всъщност той не мислеше нищо. Собствените му беди, умората го бяха накарали да забрави това толкова важно събитие. Тъй като бе препускал все напред още от Париж, като бе сменял конете в манастирите, посочени като спирки, като бе ял набързо, без да разговаря с когото и да било, той бе изпреварил, без да знае, официалните вестоносци.

— От какво е умрял?

— Именно това иска да съобщи граф дьо Бувил на граф дьо Поатие.

— Престъпление ли? — пошепна Дюез.

— Според граф дьо Бувил, кралят е бил навярно отровен.

Кардиналът размисли за миг.

— Това може да промени много неща — промълви той. — Определен ли е регент?

— Не зная, монсеньор. Когато тръгвах, много се говореше за граф дьо Валоа…

— Много добре, синко, идете да си отдъхнете.

— Но, монсеньор… ами граф дьо Поатие?

Тънките устни на прелата очертаха бегла усмивка, която можеше да мине за благосклонна.

— Не би било разумно да се показвате из града, пък и отгоре на всичко едва се държите от умора. Дайте ми писмото. За да ви спестя всеки укор, ще го предам лично аз.

Няколко минути по-късно, придружен от един прислужник и от един секретар, кардиналът от курията излезе от абатството Ене, разположено между Сона и Рона и тръгна из тъмните улички, често стеснени от купищата смет. Слабичък, хилав, той вървеше, подскачайки леко, и почти тичаше въпреки седемдесет и двете си години. Полите на пурпурната му одежда сякаш танцуваха между стените.