Морис Дрюон - Законът на мъжете

Поатие си помисли: „Използвал е парите, които му дадохме, за да си спечели три гласа сред италианците. Ловък ход.“

Колкото до Каетани, който продължаваше да се преструва на неотстъпчив, позициите му бяха доста разклатени, след като бяха открити тъмните му занимания и опита му да направи магия на френския крал и на самия граф дьо Поатие. Бившият тамплиер Еврар, полубезумец, с когото Каетани си бе послужил за пъклените си замисли, доста много се бе разбъбрил, преди да се предаде доброволно на кралските хора…

— Държа тази история в резерв — заяви граф дьо Поатие. — Ако се наложи, мирисът на кладата ще направи по-гъвкав монсеньор Каетани.

Мисълта, че някой друг кардинал ще се пече на огъня, извика много бегла усмивка върху тънките устни на стария прелат.

— За нещастие — поде Поатие, — този Еврар се е обесил в затвора, където го хвърлих, преди да го подложат на истински разпит.

— Обесил ли се е? Изненадвате ме, монсеньор. Мои служители, които го познават добре, ме увериха, че са го срещнали преди по-малко от две седмици някъде около Валанс. Трябва да е възкръснал…

— Или пък са обесили някой друг на пречките в килията му.

— Орденът Тампл е още могъщ — промълви кардиналът.

— Уви! — отвърна граф дьо Поатие, който мислено реши да прати някой свой човек да поразузнае в околностите на Валанс.

— Изглежда — поде Дюез, — че Франческо Каетани съвсем се е отклонил от божиите дела, за да се занимава само с дяволски. Дали той не е посегнал на живота на краля с отрова, след като не е успял с магия?

Граф до Поатие разпери ръце в знак на неведение.

— Всеки път, когато някой крал умре, се пръска слух, че е бил отровен. Така са казали за дядо ми, Луи VIII, така казаха и за баща ми, когото бог прибра при себе си… Брат ми Луи беше с доста крехко здраве. Но тъй или иначе заслужава да се помисли по този въпрос…

— Остава най-сетне третата партия — продължи Дюез, която наричат провансалска, защото най-неспокойният от нас, кардинал дьо Мандагу е родом от Прованс…

Тази партия наброяваше шестима кардинали с различен произход. В нея, редом с двамата Беранже Фредол, които бяха от Южна Франция, влизаха нормандци и кардиналът на Керсиноа — самият Дюез.

Раздаденото от Филип дьо Поатие злато ги бе направило доста податливи на доводите на френската политика.

— Ние сме най-маловажни и най-слаби, но сме необходимата добавка за всяко мнозинство. И тъй като гасконци и италианци не биха приели папа, изхождащ съответно от противната партия, сам виждате, монсеньор, че…

— Че ще трябва да изберем папа измежду вас. Не мислите ли и вие така?

— Убеден съм, твърдо съм убеден. Казах го още при смъртта на Климент. Не ме послушаха. Сметнаха навярно, че агитирам за себе си, защото наистина произнесоха моето име, без да съм го желал. Но френският двор никога не е имал особено доверие в мен.

— Защото, монсеньор, вие бяхте прекалено открито подкрепян от неаполския двор.

— А ако не бях подкрепян от никого, кой би ми обърнал внимание, монсеньор? Повярвайте ми, нямам друга амбиция, освен да въдворя малко ред в работите на християнския свят, които са в много лошо състояние. Тежка ще бъде задачата на бъдещия наследник на свети Петър.

Граф дьо Поатие сключи ръце пред лицето си и се замисли няколко секунди.

— Мислите ли, монсеньор — попита той, — че срещу удовлетворението да не бъде избран за папа гасконец, италианците ще се съгласят светият престол да остане в Авиньон, и че срещу уверението, че той ще остане в Авиньон, гасконците биха се отказали от своя кандидат и биха се присъединили към вашата партия?

Това означаваше недвусмислено: „Ако вие, монсеньор Дюез, бъдете избран с моя подкрепа, поемате ли изричното задължение да запазите сегашната резиденция на папската власт?“

Дюез го разбра отлично.

— Това ще бъде най-мъдрото решение, монсеньор.

— Ще имам пред вид ценното ви мнение. — И Филип дьо Поатие стана, за да сложи край на разговора.

Той изпрати кардинала.

Мигът, когато двама души, които привидно всичко разделя — възрастта, външният вид, житейският опит, функциите им — разберат, че са с еднаква закалка и отгатнат, че между тях може да се породи сътрудничество и приятелство, този миг зависи повече от тайнствените ходове на съдбата, отколкото от разменените думи.

Когато Филип се навеждаше да целуне пръстена на кардинала, старецът, прошепна:

— Вие бихте били съвършен регент, монсеньор.

Филип се изправи. „Нима е знаел, че през цялото време мисля само за това?“ — мина му през ум. И той отвърна: