Морис Дрюон - Законът на мъжете

— Смъкни качулката си — заповяда й Жан. Щом прекосиха реката, той подкара по-бързо коня си, а кончето на Пиер тутакси почна да сумти.

— Не караме ли малко бързо, Жан? — попита Пиер, като посочи с глава Мари.

— Ами! Плевелът винаги се хваща по-здраво! — отвърна по-възрастният брат, сякаш в проклетията си пожелаваше да й се случи нещо.

Но надеждите му не се оправдаха. Мари беше здраво момиче, създадена да бъде майка. Тя измина десетте левги от Нофл до Париж без никакви признаци на неразположение. Чувствуваше се само разнебитена и се задушаваше от жега, но не се оплакваше. Изпод качулката си тя видя само уличната настилка и долната част на къщите в Париж. Колко крака! Колко обувки! Най-много я изненадваше шумът, неспирният тътен на града, гласовете на викачите, на продавачите на какви ли не стоки, различните шумове на занаятчийските работилници. На някои места тълпата беше така гъста, че конете едва си проправяха път. Минувачи блъскаха с лакти или с рамене краката на Мари. Най-сетне конете спряха. Свалиха девойката, която беше много уморена и изпрашена от пътя. Едва тогава й разрешиха да повдигне качулката си.

— Къде сме? — попита тя, като разглеждаше удивена двора на хубава сграда.

— У вуйчото на твоя ломбардец — отвърна Жан дьо Кресе.

След няколко минути, затворил едното си око, Толомей разглеждаше трите деца на покойния дьо Кресе, насядали срещу него: брадатият Жан, голобрадият Пиер и сестра им до тях, малко по-назад, навела глава.

— Разберете, месер Толомей — казваше Жан, — вие ни обещахте…

— Естествено, естествено и ще спазя обещанието си, приятели, не се съмнявайте.

— Но разберете, че се налага да го изпълните по-бързо. Разберете, че след шума около този позор сестра ни не може повече да живее с нас. Разберете, че ние не смеем да се мернем в околните имения, че дори слугите ни се гаврят с нас и положението ще стане още по-нетърпимо, когато грехът на сестра ни ще личи още повече.

Отговорът на Толомей беше на върха на езика му: „Та нали самите вие, момчета, предизвикахте целия този шум? Кой ви принуждаваше да погнете разярени Гучо, като вдигнете на крак целия Нофл по-успешно от кой да е глашатай?“

— Пък и майка ни не може да дойде на себе си след това нещастие. Тя прокле дъщеря си и до такава степен се разстройва, щом я види край себе си, че се страхуваме за живота й… Разберете…

„Що за мания имат глупците да ви дават акъл!… Нищо! Щом му пресъхне устата, ще млъкне!… Но затова пък разбирам много добре защо моят Гучо е полудял по това красиво момиче. Упреквах го досега, но откакто тя влезе, съм на друго мнение. И ако на моята възраст можеше все още да ми се случи подобно нещо, аз щях да постъпя по-безумно и от него. Какви чудни очи, приказни коси, прекрасна кожа… истински пролетен плод! И колко сърцато понася нещастието си! Защото в крайна сметка тия двамата крещят, буйствуват, придават си важност, но най-тежко е за нея, клетото момиче! То сигурно е добросърдечно. Колко жалко, че се е родила под един покрив с тия двама глупаци и колко щеше да ми е драго Гучо да се ожени тържествено за нея, тя да живее тук и да радва старините ми.“

Той не сваляше поглед от нея. Мари повдигаше очи, свеждаше ги тутакси, обезпокоена, че я наблюдава така настойчиво.

— Разберете, месер, че вашият племенник…

— О! Той ли? Отказвам се от него, обезнаследих го! Ако не беше избягал в Италия, мисля, че щях да го убия със собствените си ръце! Да знаех само къде се крие!… — каза Толомей и сломен опря чело на сключените си ръце.

Защитен от тази стряха, той намигна с тежкия си, обикновено сведен клепач, но така, че само девойката да го види. Тогава Мари разбра, че има съюзник. Тя неволно въздъхна. Гучо беше жив, Гучо беше на сигурно място и Толомей знаеше къде. Имаше ли значение манастирът сега?

Вече не слушаше приказките на брат си Жан. Впрочем, би могла да ги повтори наизуст. Пиер дьо Кресе също мълчеше някакси уморен. Без да смее да признае открито, той се упрекваше, че се бе поддал и той на безсмислен гняв. И оставяше по-големия си брат да дрънка за честта на кръвта и законите на рицарството, за да оправдае неокачествимата им глупост.

Защото когато братята Кресе, едва що излезли от бедния си разнебитен замък и от двора, миришещ зиме и лете на тор, видяха княжеското жилище на Толомей, когато вдъхнаха атмосферата на охолство и изобилие, която се долавяше в цялата къща, те не можеха да не признаят, че ако се бяха съгласили с тази женитба, сестра им нямаше да бъде измежду най-онеправданите. Но ако по-малкият брат изпитваше всъщност известно угризение спрямо сестра си, по-големият, упорит и воден от доста низко чувство на завист, си мислеше: „Защо чрез греха си да има право на такива богатства, а ние да се трепем и да живеем окаяно?“