Лий Чайлд - Сметки за разчистване

— Моят син ми разказа за случилото се — рече тя. Гласът й беше нисък и дрезгав, като на закоравял пушач или на човек, който много е плакал. — Не мога да изразя с думи колко съм ви благодарна за помощта, която сте му оказали.

— Той добре ли е? — запитах аз.

Тя направи гримаса, сякаш сама не беше сигурна.

— Отиде да си легне.

Кимнах. Пуснах ръката й. Тя падна безжизнена отстрани до тялото. Настъпи кратка неловка пауза.

— Аз съм Елизабет Бек — каза тя.

— Джак Ричър — отвърнах аз.

— Моят син ми разправи за вашите преживелици.

Преживелици. Хубава, неутрална дума. Не отговорих.

— Мъжът ми ще си бъде довечера вкъщи — каза тя. — Той ще реши какво трябва да се направи.

Кимнах разбиращо. Отново неловка пауза. Стоях и чаках.

— Моля, заповядайте вътре — каза тя.

После се обърна и влезе във вестибюла. Последвах я. Минах през вратата и тя изписука. Обърнах се; в рамката имаше инсталиран метален детектор.

— Нали не възразявате? — попита Елизабет Бек, като направи примирен и същевременно извинителен жест с ръце. После даде знак на едрия грозник с костюма. Той пристъпи към мен, за да ме претърси.

— Два револвера — казах аз. — Празни. В джобовете на палтото.

Той измъкна двата колта с плавно, отработено движение; явно не му беше за пръв път да претърсва някого за оръжие. Постави ги на една масичка до стената. Приклекна и прокара ръце по крачолите ми, после се изправи и ме опипа по ръцете, кръста, корема и гърба. Знаеше си работата и не беше чак дотам деликатен.

— Извинявайте — каза Елизабет Бек.

Човекът с костюма се дръпна назад и отново настана неловка пауза.

— Имате ли нужда от нещо? — запита Елизабет Бек.

Точно сега имах нужда от много неща, но само поклатих глава в отговор.

— Изморен съм — казах аз. — Имах тежък ден. Трябва просто малко да подремна.

За миг тя се усмихна облекчено. Изглеждаше доволна, сякаш присъствието в дома на нейния личен убиец на полицаи, при това заспал, й беше достатъчно, за да я разтовари от някакъв непосилен протоколен ангажимент.

— Разбира се — каза тя. — Дюк ще ви заведе в стаята ви.

Тя задържа погледа си върху мен още около секунда. Въпреки бледността и напрегнатия си вид беше красива жена. Имаше тънки кости и хубава кожа. Преди трийсет години сигурно са й се лепили като мухи на мед, помислих си. Тя се обърна и изчезна в дълбините на огромната къща. Извърнах се към мъжа с костюма; предположих, че той е Дюк.

— Кога ще си получа оръжието?

Той не отговори. Посочи с пръст стълбището и ме последва по петите. После посочи следващото стълбище. Изкачихме се на третия етаж. Заведе ме до една врата, бутна я и тя се отвори. Влязох и се озовах в семпло мебелирана квадратна стая с дъбова ламперия. Всички мебели бяха стари и тежки — легло, гардероб, маса, стол. На пода имаше персийски килим. Изглеждаше тънък и протрит. Може би беше някаква безценна антика. Дюк се вмъкна покрай мен и ми показа вратата за банята. Държеше се като пиколо в хотел. После отново се провря покрай мен и се запъти към вратата.

— Вечерята е в осем — каза той. Само толкова. Отидох до вратата и я затворих. Не се чу никакъв звук, но когато я опитах, беше заключена отвън. Отвътре нямаше ключалка. Пристъпих към прозореца. Стаята ми беше в задната част на къщата и от нея се виждаше само океанът. Прозорецът ми гледаше право на изток; следващата твърда земя беше Европа. На петнайсет метра под мен морските вълни се разбиваха в скалите. Скоро щеше да настъпи приливът.

Върнах се назад и долепих ухо до вратата. Не се чуваше нищо. Внимателно, сантиметър по сантиметър, огледах тавана, корнизите и всяка мебел поотделно. Нищо. Камери нямаше, а микрофони не ме интересуваха. Нямах намерение да вдигам шум. Седнах на леглото и събух дясната си обувка. Обърнах я с подметката нагоре и с нокти изтръгнах един гвоздей от тока. После извъртях гуменото капаче встрани като вратичка, обърнах отново обувката с тока надолу и я разтърсих силно. Отвътре изпадна малък пластмасов правоъгълен предмет и подскочи веднъж върху матрака на леглото. Беше безжичен предавател за електронна поща. Нищо особено. Подобни устройства се продават по магазините, но този беше програмиран да изпраща съобщения до един-единствен адрес. По размер беше колкото пейджър. Имаше клавиатурка с миниатюрни буквички. Включих го и написах кратко съобщение. После натиснах бутона SEND.

Съобщението гласеше: „Вътре съм.“

Истината е, че бях вътре вече цели единайсет дни. От онази влажна, дъждовна съботна вечер в Бостън, когато видях един мъртвец да пресича тротоара и да се качва в някаква кола. Не беше оптическа измама. Не беше някаква случайна, необяснима прилика. Нито игра на светлината. Беше човек, умрял преди десет години. Нямаше никакво съмнение. Изглеждаше приблизително с десет години по-стар оттогава и си носеше раните, които бяха причинили смъртта му.